banner ad

Герасим Дишлиев-Геро: Процесът на търсене е по-важен от самия резултат

13. ноември 2018 | By | Reply More

„Сега е сезонът на падащите листа”, казва Герасим Дишлиев-Геро, когато го питам как е времето в Париж. И във Виена е така – листа във всички нюанси на жълто, червено, кафяво се носят из въздуха като пеперуди. На 18-и ноември световноизвестният мим пристига в австрийската столица, за да представи отново моноспектакъла си „Не на мястото си”.

 

Интервю Елица Ценова

Снимки личен архив на Герасим Дишлиев

Вие сте постоянно с куфар, постоянно на път. Защо пътуването е толкова важно за Вас?

Не знам дали пътят е важен за мен, но явно аз съм важен за него, защото той ме избра. Като тръгна – няма спиране. Преди 25 години тръгнах от България и стигнах до ново място – Париж, но не се закотвих тук. Аз нямам проблем къде ще играя, нямам граници, но ми е важно да отида на конкретното място, да се срещна с хората, да се изправя пред тях. Моята работа не може да се прави по интернет, трябва си живият контакт. Пътят ме грабна и не ме пуска.

Има ли разлика между лицето Герасим Дишлиев и Геро?

Ха, сега, де! Герасим Дишлиев е сериозният човек, а Геро е човекът, седнал на маса с приятели. Но като се замисля, ние много си приличаме и всъщност няма раздвоение на личността (смее се). Когато майка ми се кара, винаги ме нарича Герсим. То самото име е много сериозно. Кръстен съм на пра-пра вуйчо ми, който е бил владика и това е неговото църковно име. Той се е казвал Герасим митрополит Струмишки и е бил много виден човек. В музея в Свиленград има негова паметна плоча.

Въпреки големите успехи на сцената Вие си оставате много земен и непосредствен човек. Какво Ви държи така здраво на земята?

Всички сме хора и както и да живеем, все в един момент ще умрем сами. За какво тогава да се големеем?


Успехът това е радостта от работата.


По щастливо стечение на обстоятелствата съм си намерил и работата, и призванието. Мисля, че всеки, който си върши добре работата и радва хората, е велик. Ето и шофьорът на автобус, който превозва безопасно и комфортно хората от едно място на друго, също е велик, защото помага и радва хората.

Освен това мисля, че актьорът трябва да е смирен. Не примирен, а смирен. Смирението е нещо много благородно и позволява на актьора да влезе в кожата на героя си, а не обратно – да се опитва да го приближава към себе си и да му дава свои черти. Ако актьорът не е смирен, публиката го усеща, защото тогава ролята е наранена, не е истинска, не се е получило добро превъплъщение.

Аз не съм и чак толкова земен, защото много мечтая. Мечтая си за неща, които не се случват както ги искам, но ме водят напред, подтикват ме да търся нови неща. Процесът на търсене, движението са по-важни от самия резултат. Това е малко като в математиката. Навремето все не можех да разбера границите на функциите – как така едно  число клони към нула, пък все не я достига? След години, когато понатрупах житейски опит, започнах да схващам.

Вашата творческа кариера е белязана от едно знаково за пантомимата име. Какво Ви остана като най-силен спомен от Марсел Марсо?

Неговото символ-верую бе, че пантомимата е поезията на жеста. Всичко, което правим на сцената са реализирани жестове. Аз бях негов асистент и трябваше да обяснявам на учениците това, което той прави. Марсо беше човек на инстинкта, правеше нещата гениално, но защо един жест се прави по един или друг начин за него не беше толкова важно, ако същия този жест е автентично изпълнен. От общуването с този голям човек ми остана усещането за поезия. Наскоро отново прочетох и буквално преоткрих „Поетика” на Аристотел. В нея е обяснено какво е поезия. Поетът е човек, който създава, който прави нещата. Марсо правеше поезия. Мим изкуството е изкуство на правенето – то е постоянно действие и постоянно правене. И това е двупосочен процес – веднъж е насочен към външния свят, който имаме способността да правим, и след това е насочено навътре, към вътрешния свят, който можем да претворяваме.

Когато пристигнах в Париж през 1993 г. Марсел Марсо точно бе приет в Академията на безсмъртните.


Жестовете и думите понякога се забравят, но усещането, което носи един човек – никога.


Казвате, че със спектакъла „Не на мястото си”, който ще представите във Виена на 18 ноември, искате да разсмеете хората. Липсва ли ни днес смехът?

Светът ни е пълен със сериозности, с напрежение. Дори и малките деца са напрегнати и имат нужда от разтоварване. Вярвам в силата на смеха, вярвам, че той зарежда тялото с енергия. Аз не търся смях на всяка цена, защото вярвам, че той не бива да бъде наложен на зрителя почти насила, както се случва в някои модни постановки напоследък. Пресилването, преиграването, фалша не са хубави. Искам смехът на зрителите да бъде искрен, ритмичен, жизнен, да отпуска. Истинският смях сам си идва на мястото, защото, когато свали всички социални филтри в залата, човек се смее, когато му е забавно, когато му идва отвътре. Често усещам, че публиката само се усмихва, преживява приятни моменти и това ме прави много щастлив.

Кой беше най-трудният момент в изграждането на „Не на мястото си”?

След вече повече от 70 представления мога да кажа, че най-трудното е да си обера енергията. Аз съм човек, който много дава, раздавам се на сцената. Аз съм актьор и трябва да покажа на публиката една фалшива истинност толкова добре, че тя да не усети разликата между изкуственото и естественото. С времето и опита мога да си позволя да давам по-малко, защото мога повече. Сега давам по-малко, но се получава по-добре.

Какво не е на мястото си днес?

Не знам какво е на мястото си! Дори животните вече не могат да намерят мястото си. Без значение на кой телевизионен канал ще попаднем, отвсякъде ни заливат едни и същи проблеми. Моят спектакъл е насочен към вътрешното ни място и търсенето на по-добро място. А това е процес.

Как ще познаем кое е по-доброто място?

Не знам, но ще го познаем. Дори да го подминем, все в един момент ще се върнем при него. Важно е да се движим, да вървим напред.


По-добре е да пътуваш с надежда, отколкото просто да пристигнеш.


С времето променят ли се темите, които Ви вълнуват?

Ако погледна назад в годините, мисля, че да. Първата тема, която ме е вълнувала като човек, актьор, като мим бе любовта. След това се занимавах дълго с темата за миграцията и пътуването. Още в commedia dell’arte италианците са извели основни теми като любов, приключения, пари. Те са актуални и днес, но вече ни занимават други аспекти и нюанси, а и в отделните етапи от живота си човек има различна философска нагласа за света.

Може ли всяко послание да се предаде и внуши без думи, само с движенията на тялото?

Би трябвало да може. Има изследвания, които показват, че в комуникацията между двама души 73% от информацията се предава чрез тялото, 19% – чрез интонацията, тембъра и останалата част е реалната информация от думите. Това означава, че едни същи думи, сложени в друго тяло, могат да кажат други неща.

В моята работа аз не отхвърлям изцяло текста – имам спектакли, в които има думи и те са вмъкнати в това, което прави тялото.

Имате ли нови планове и идеи?

Искам този спектакъл да тръгне, да се развива достатъчно стабилно, за да имам спокойствието да направя нещо ново. Сега съм концентриран върху него и искам да го играя повече. Иначе имам проект в главата и той пак е свързан с пътуване. С него искам да изразя всичко, което ме е вълнувало, докато пътувам – различните държави, езици, хора и да акцентирам върху преодоляването на границите и различията. Много обичам облаците, защото те нямат граници и с лекота преминават в различни форми и състояния, пътуват без проблеми.

А когато Вие пътувате, какво не забравяте да сложите в куфара си?

Джобно ножче, за да си обеля ябълка и четка за зъби.

 

Може да видите Герасим Дишлиев-Геро в спектакълът „Не на мястото си“ и във Виена:

КОГА: 18 ноември (неделя) 2018 г. от 18.00 ч.

КЪДЕ: Schubert Theater

Währingerstraße 46
1090 Виена

Повече информация за събитието и купуване на билети ТУК

Tags: , ,

Category: изкуство, интервю, култура, театър

Leave a Reply