Интервю Елица Ценова
Пристигате във Виена през 1998, за да се включите в състава на Виенската опера. Връщайки се назад във времето, с какво си спомняте първите месеци в Австрия?
Виенската опера е моята първа голяма оперна къща, моят нов дом, в който направих първите стъпки в международната ми кариера. Не беше леко да променя живота си – моя и на семейството ми, но имах пълната подкрепа на съпруга ми, което ми даде сили да започна активно да работя тук.
С какво се е променила Виена от тогава? Имате ли любимо място тук?
Виена се промени много през тези 25 години. Няма да забравя колко спокоен и чист беше тогава градът. Имаше малки магазинчета, хората бяха много по-усмихнати и някак по-мотивирани във всичко, което правеха. Нямаше налягали по улиците бездомници.
Имам доста любими места във Виена, но особено обичам разходките в центъра. Така се наслаждавам на красивите сгради и паркове, на цялостната атмосфера на този аристократичен град. Една такава разходка винаги ме разведрява и зарежда с много настроение.
Тази година се навършват 25 години от дебюта Ви на сцената на Виенската опера. Какво Ви мотивира да продължавате напред?
Аз бях две години в ансамбъла на театъра, а след това вече толкова години непрекъснато гостувам. В моята професия няма лесно нещо, защото всичко е свързано с много труд, дисциплина, силна концентрация. Обичта към музиката и операта ми дават сили да продължавам напред.
Музиката е част от живота ми от дете, тя е в голяма степен въздухът, който вдишвам с най-голяма наслада.
През 2009 г. сте удостоена с титлата „Камерзенгерин” на Виенската опера, имате изяви на всички престижни оперни сцени. Коя роля бихте определили като решаваща за развитието на Вашата кариера? С какво тя е специална за Вас?
Имам над 50 главни роли и всяка една от тях е по свой начин ценна за мен.
Рашел от „Еврейката” на Халеви ми отвори вратите на Виенската опера, защото тогавашният директор Йоан Холендер ме чу как я изпълняам в Германия и ме покани на прослушване в австрийската столица. Последваха много други роли, с които съм дебютирала на важни сцени и които също са значими за мен. Няма да забравя дебюта ми в Карнеги Хол в Ню Йорк като Валентина от „Хугеноти”, както и в Метрополитън с Виолета от „Травиата”. С Дездемона стъпих на много престижни сцени, а изпълнението ми на „Реквием” на Верди ме утвърди в оперния свят. Маршалката от „Кавалерът на розата” постави началото на нова страница в репертоара ми, Тоска също влезе със замах в живота ми.
През март дебютирахте във Виена в ролята на Тоска от едноименната опера на Пучини и получихте блестящи отзиви. Това е една много красива постановка на режисьорката Маргарете Валман, която се играе във Виенската опера от 1958 г. Харесвате ли костюмите си в тази опера?
Въпреки че постановката е на 65 години имах щастието да получа съвсем нови костюми за дебюта ми като Тоска. За мен е много вълнуващо да облека костюма за ролята, която изпълнявам, чувството е великолепно. Сякаш се случва магия и усещам как променям дори походката и жестовете си в съзвучие с костюма.
Може ли един костюм да промени отношението Ви към образа, който изграждате?
Да, един костюм може значително да допринесе и промени изграждането на образа. Спомням си моята първа Русалка. По идея на режисьора героинята – бездомна и окаяна – си спомня за предишния живот. В този случай аз трябваше да съм облечена в много окъсани дрехи и големи груби обувки. Беше изключително интересно – в момента, в който обличах костюма, веднага усещах, че нещо в мен се променя – движенията, стойката на тялото, чувствах се като подгонено животно.
Имате ли желание да пеете в нова, модерна опера?
Не, нямам желание да пея в модерна опера.
_________________
________________
Променя ли се оперното изкуство и ако да, какви са новите тенденции?
Наблюдаваме промени във вкуса към оперния театър изобщо. Мисля си, че това е заради промяната в самите нас като хора. Животът стана различен – странен, арогантен, суров… Уж имаме всичко, а ни лисват основни неща – човечност, мекота, съчувствие.
Вече стана нормално на сцената да се играят вулгарни и цинични, драстични, безсмислени и бездарни постановки. Вече е старомодно да се поставя класически театър, защото няма провокация. Все по-често се акцентира не на пеенето и музиката, а на глупавата и цинична постановка. Певците не винаги имат опит или поне психика да издържат една сериозна оперна постановка. Сега стремежът е към бърза и, ако е възможно, шеметна кариера.
Тъжно е, защото класическият театър може да даде много духовен импулс.
Днес говорим много за изкуствения интелект и навлизането му в различни сфери. Мислите ли, че оперното изкуство ще бъде засегнато от модерните технологии?
Изкуственият интелект е чудовище, което скоро ще ни изяде главите. Въпреки предупрежденията на учените вече се надига гигантска вълна изкуственият интелект да се интегрира по-бързо в ежедневието ни, затова и ни приканват бързо да се образоваме. Скоро май няма да знаем дали лекарят, при когото се лекуваме, сам си е взел изпитите в университета или е използвал помощта на изкуствения интелект.
В свое интервю Райна Кабаиванска споделя: „Когато ми е най-тежко, се налага да отида до пианото, да го отворя и да свиря. Така се спасявам от страданието“. Вие как се спасявате в тежки моменти?
Не знаех, че Райна Кабаиванска свири на пиано – браво на нея. Аз намирам различни убежища за спасение, но много ми се иска тежките моменти да са по-малко. Уви, няма как – животът е низ от радост и тъга.
Какво Ви прави щастлива? Какво може да Ви накара да се усмихнете?
Много неща могат да ме накарат да се усмихна или да ме направят щастлива. Ето например уханието на цветята или други такива съвсем обикновени, но чудни неща.
Представяте ли си в някакъв момент да се върнете към първата си специалност от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив – цигулката?
Не, не си представям, но все пак животът е непредсказуем.
В свят, в който почти всичко е свързано и бързо достъпно, имаме ли нужда от котви като „родина”, „родно място” или е добре да бъдем граждани на света?
Няма рецепти как да се живее и чувства – всеки сам настройва вътрешния си компас. Важното е на душата да ѝ е леко.
Прекарахте месеците на изолация по време на пандемията Ковид в България. Представяте ли си един ден да се върнете и да остареете в родината си?
Тази изолация няма нищо общо с остаряването. Остаряването е част от живота, а затварянето за пандемията в случая – част от политиката.
Какво Ви дават срещите с младите хора и на какво се опитвате да ги научите?
За мен преподавателската работа е вид мисия, чрез която се опитвам да предам нататък моя опит от сцената, както и моя изследователски опит върху самата себе си. Смятам, че работата с младите певци е изключително отговорна и освен това тя трябва да бъде високо морална, защото само по себе си оперното пеене е много деликатна и трудна професия. В този смисъл мнението ми е, че аз съм длъжна да бъда максимално внимателна в работата си с един млад певец, за да запазя гласа, но и да го развия по най-добрия начин. Освен всичко друго считам, че преподавайки продължавам моя собствен певчески живот чрез кариерата на учениците ми. А това е прекрасно усещане!
Красимира Стоянова е родена във Велико Търново. Учи цигулка в русенското музикално училище „Веселин Стоянов“, а след това цигулка, пеене и музикална педагогика в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Започва кариерата си като цигуларка в Пловдивската филхармония, а през 1995 г. дебютира в Софийската опера като Джилда от „Риголето“ на Верди. Първата ѝ роля като солистка на Виенската държавна опера е Микаела от „Кармен“ на Бизе през 1998 г.
Днес Красимира Стоянова е редовна гостуваща солистка в австрийската столица, а оперите, в които участва, са повече от двадесет. През 2001 г. дебютира като Виолета от „Травиата“ на Верди в Метрополитън Опера, Ню Йорк, като гостуванията ѝ там са редовни и до днес. От 2003 г. Красимира Стоянова редовно пее и на Залцбургския фестивал, първата ѝ роля там е Антония в „Хофманови разкази“ на Офенбах.
Материалът е част от поредицата „Българите в Австрия – портрет в 21 век“
