Историите на една сервитьорка. Грешници.

15. декември 2018 | By | Reply More

Тя е млада. Идва от средноголям български град. Студентка е във Виена. Един ден ще има престижна професия. Сега обаче между лекциите работи като сервитьорка в средностатистическо виенско кафе. Сега е само „една сервитьорка” без име и лице. Между чашите и масите събира хорски истории. Тя е момичето с рентгенови очи, което прониква зад дрехите, претенциите и преструвките и безмилостно телеграфно докладва какво е видяло зад тях. Държи да остане анонимна.

Попитаха ме днес:
– Ей, ти защо работиш като сервитьорка? Толкова ли не можеш да си намериш нещо по-добро?

Мога, помислих си. Но тук за един ден научавам повече за хората, отколкото ти някога ще научиш за цял живот.
Защото „нещо по-добро“ говори повече за теб, отколкото всичките ти титли, пари, значки и придобивки. Защото „добро“ е неизмеримо понятие за трупане на опит, но не и вътре в душата на хората.
Защото целият голям свят се побира всеки ден в едно малко кафене, а целият твой свят се побра в един едничък въпрос. 

– Харесва ми. – отговорих и си изтърсих цигарата върху предразсъдъците му.

 

Из „Историите на една сервитьорка”

Публикуваме няколко импресии „Историите на една сервитьорка” с изричното съгласие на администратора на страницата във Фейсбук.

Грешници

 

Днес отново съм в Миража. И съм уморена. Не от работата, а от хорското безверие. Разхождайки се между масите да сервирам, я кафе, я кола, я бира, успявам да доловя единствено:
„Чух, че само ходела при него за едното чукане и даже не оставала до сутринта.“
„Знаеш ли, че той пие от обяд. Вчера го видях да се налива с бира още в 11:00“
„Те си продадоха оная стара смешна таратайка и сега, гледам, си купили много лъскава. Откъде имат пари?“
„А вие как не се уморихте да сочите с пръст?“ – помислих си аз.
Хорското безверие няма граница, няма край, няма срам. „Безверие“ = простотия, но не искам да бъда цинична.
Да сочиш с пръст е лесно. Ти сочиш, друг плюе, трети тъпче, четвърти го може и по-добре, и мигом се присъединяват, и пети, и шести.. С една едничка цел – да раздавате правосъдие там, където никой не ви го търси. И ставате едно съскащо змийско гнездо, което си въобразява, че е непропукваемо. А утре на теб, ако ти омалее пръста от сочене, и надникнеш малко и в собствения си живот, внимавай! Че случи ли ти се някоя сполука, или несполука (да не дава никоя велика сила), всички твои змио-„братя“ ще изсипят отровата си върху теб. Ще вземат и твоя пръст, ще го огънат и ще го насочат срещу теб. Ще те накажат и тебе, че си сочел! Да имаше перфектни хора, та грешниците да ги сочим, плюем и тъпчем, ама няма. И ти не си. И аз не съм.
Но аз вярвам, че има поне перфектни намерения. Нека не слагаме горките „грешници“ на кладата на отровата, че същата отрова ще изгори после и нас. Дайте да убием това „безверие“. Отровата е отровна. Нека спрем да се тровим и започнем да вярваме.

Точно запалих цигара и влезе Дядото. Поредният грешник…

От няколко змийски гнезда съм чувала:
„Язък за свястната жена дето имаше“
„Заложил си даже апартамента, глупакът“
„Проигра си и здравето тоя“

Наричам го Дядо Хазарта. Явно че страстта му е хазартът. Явно, че и жена му го е оставила заради това. Явно, явно, явно… Всъщност всички тези неща са просто догадки. Това, което знам със сигурност е, че е мил и усмихнат дядка на 70 години, и е много културен и вежлив. Винаги поздравява всички, които сякаш с недоволство изсъскват набързо „Здравей, здравей“, защото за секунда са били обезпокоени да бълват отровата си. Другото, което знам за него е, че винаги пие кротко на бара една чаша червено вино и изпушва две цигари.
Подадох му чаша с червено вино, той ми се усмихна ведро и започна да потупва сакото и панталоните си, очевидно търсейки нещо. Явно си беше забравил цигарите. Предложих му от моите.
„Благодаря ти. Как си?
„Добре, благодаря. А ти?“
Дядото въздъхна. Отпи. Погледна ме, хем угрижен, хем радостен, и промълви.
„Влюбен съм.“
В л ю б е н. Дядото.
Стана ми, хем забавно, хем мило. Започна да ми разказва как преди месец срещнал жена на 60 години и се влюбил, като второкласник. След 2 часа, прекарани с нея, знаел, че е любов. Оттогава не можел да спре да мисли за нея. Сънувал я всяка нощ, спъвал се, забравял си ключовете, забравял за какво е влязъл в магазина, забравял да мисли за друго. Не бил на себе си. Ето че сега си забравил и цигарите… Любовта му сега била за една седмица при сина си в Америка и много му липсвала. Накрая ми сподели някак плахо, като че под секрет, че много се надява тя също да е толкова влюбена в него. После ме попита:
„Ти влюбена ли си?“
„Не съм.“
Каква ирония, не мислите ли?
70-годишният дядо е влюбен, а аз младото 24-годишно момиче не съм.

И тогава се влюбих. Не в някого, не в нещо, а в една душа.
В една 70-годишна влюбена душа.

Душа, която вярва.

С любов,
Една сервитьорка

_________________

Още по темата:

Историите на една сервитьорка

 

 

Please follow and like us:

Tags: , ,

Category: Меланж

Leave a Reply