За Вируса и хората

19. март 2020 | By | Reply More

 

Текст Емил Ценов

Помните ли къде бяхте преди седем седмици? Аз помня. Бях на дълго чакана и добре заслужена почивка на остров в Индийския океан. Бях изморен, но доволен. Препичах се под палмите, радвах се на белия пясък и хапвах прясна риба на грил. Животът беше хубав. Дори любимият ми футболен отбор Ливърпул мачкаше всичко по пътя си и беше на път да стане шампион след много години без титла. Само там някъде, в една от многолюдните китайски провинции, се беше появило някакво вирусче от тези, които ги намират някъде далеч и по някакъв начин никога не достигат до нас. Ще го овладеят и този път, казах си.

Докато пиех сутрешното си еспресо на брега, телефонът ми звънна. Обаждаше се мой добър приятел от Сингапур, един от най-интелигентните и балансирани хора, които познавам. Разтревожен ми каза, че ситуацията в Ухан, въпросната китайска провинция, е драматична и  че фирмата му се опитва да помогне чрез дарения. Помоли за контакти на фирми за производството на защитни облекла и превързочни материали. Помогнах му, доколкото можех, разбира се, но в корема ми се загнезди неприятно притеснение. То се усили още повече на летището в Катар, където видях угрижените очи на китайските пътници над чинно сложените маски. Надявах пак да извадим късмет и вирусът отново да ни подмине.

Не ни подмина. Влезе в Европа през парадния ѝ вход

Северна Италия – мястото, където се създава висшата мода и правят най-великото кафе.

Вирусът следваше доста точно маршрута на чумата отпреди седем века, само дето сега пристигна на модерен самолет, а не на венециански или генуезки кораб. Затова и в началото хората казаха „това е новата черна смърт!“

Приличаше по-скоро на грип, но не беше и това. Симптомите бяха същите, но Вирусът отнасяше около четиридесет пъти повече хора от грипа, беше по-заразен и проявяваше симптомите си по-късно. На всичкото отгоре имаше непонятното и зловещо предпочитание да поразява най-възрастните и вече болни хора, докато при другите групи почти не проявяваше същността си. С две думи, проявяваше чисто човешка коварност в прилагането на древното римско правило „Разделяй и владей!“

Може би затова хората в началото не го приеха насериозно. По-младите прогониха мисълта за него като досадна муха. Любителите на конспиративни теории го изтълкуваха като поредния опит на Големия брат да ги контролира. Хората продължаваха да се разхождат, да пътуват, да работят, да ходят на ски, да си забиват ножове в гърба, да правят любов. Такива едни човешки работи.

Само в Китай животът беше спрял, защото там бяха разбрали размера на проблема.

Вирусът обаче се засегна от аристократичното пренебрежение на останалия свят и сякаш се закле „Ще им покажа аз!“ И изпълни, че и преизпълни заканата си. Започна да се множи в геометрична прогресия, отнесе бабите и дядовците ни, претовари здравните ни системи, затвори фабриките, спря всички събития, приземи самолетите, побърка управляващите, май ще отнесе и титлата на Ливърпул. Накрая накара всички ни да прегърнем старата английска максима „Моят дом е моята крепост!“ и да се барикадираме вкъщи (само англичаните май не се включиха, но това е друг въпрос). За защита на Крепостта закупихме оръжия като дезинфектанти, вино, консерви и, по неизвестни причини, тоалетна хартия, което доста обърка Вируса. В крайна сметка той не причиняваше стомашни разстройства, но пък и целта му не беше да разбира хората. И как ли можеше да ги разбере, когато самите те не се разбираха?

Вируса искаше просто да се размножава, да пребъде сега и завинаги. Лошото беше, че за целта хората му бяха жизнено необходими, а на тях това никак не им харесваше. Затова те се научиха да не се докосват, да не се целуват, да работят и да се учат от Крепостта си. Стигна се до неловкото положение Вируса да не може да се размножава, а хората да не могат да живеят, както са свикнали. Нелепо, нали?

Пиша тези думи от собствената си Крепост и се чудя как се стигна до тази патова ситуация.  Виждам няколко причини за това.

Като начало, станахме арогантни и самонадеяни.

Помислихме си, че сме върхът на хранителната верига, докато Вируса, за който дори не сме сигурни дали е жив или не, ни показа колко сме грешали. Затова и не се бяхме приготвили за достойното му посрещане с по-добри научни изследвания, лекарства и болници. Освен това насадихме в своите и на децата си души убеждението, че животът ни дължи всичко, а ние на него – нищо. Използвахме ресурсите около нас, сякаш няма да има утре. Смятахме за нормално да летим всяка седмица и да си поръчваме продукти от другия край на света, докато Вируса не ни показа, че всичко си има цена. Накрая, той използваше човешката алчност и спокойно се размножаваше, докато ски курортите, полетите и заведенията оставаха препълнени и се канеха нови клиенти.

Вируса обаче имаше и неочаквани положителни ефекти. Природата за кратко си отдъхна, след като заводите не работеха и магистралите останаха пусти. Много хора, останали за дълго време с мислите си в своята Крепост, разбраха кои са истински важните за тях неща и че човек може да живее и без най-новия модел кола или телевизор. Важното е да си жив, както всеки преживял Вируса ще ви каже.

Сегашните изпитания извадиха и нови доказателства за прогресивното оглупяване на човечеството, но като цяло са далеч повече проявите на състрадание и взаимопомощ.

Е, някои хора се опитаха да насочат даренията си в полза на собствените си фирми, но и това е човещинка, нали? Също така опитът с работата и обучението от къщи ще помогне за бъдещата оптимизация на начините, по които хората полагат труд. Много е важно и че кризата успя да демонстрира на всички колко важно и ценно е експертното знание. Изведнъж хората осъзнаха, че спасението под формата на  ваксина или лекарство ще дойде от учените, а не от някоя Инстаграм звезда. Антиваксърите станаха по-тихи от водата и нямат много аргументи за вредната си кауза. В крайна сметка, Вируса ни демонстрира нагледно какво би бил светът без ваксини. Стана ясно и колко ценни са онези хора, които в невирусно време никой не забелязва. Говоря за медицинските сестри, шофьорите, продавачите в магазини, работниците на поточните линии – с други думи, професиите, които сме свикнали да смятаме за непрестижни. Сега стана ясно колко важен и в същото време недооценен е техният труд. Това трябва да се промени.

Колкото и да е странно, Вируса успя да сплоти човечеството, което ще му е от огромна полза за предизвикателствата, които идват. Защото – да не се лъжем – Вируса беше само разузнавач, изпратен от природата да опознае защитите на арогантните двукраки, които от доста време разрушават планетата. Кой знае, ако се обединим, току-виж сме решили и проблема на глобалното затопляне, който сами си докарахме.

В крайна сметка, заедно успяхме да затворим озоновата дупка, защо да не се справим и с Вируса, и с глобалното затопляне, нали така?

В момента, разбира се, никой не знае как точно ще завърши всичко това. Със сигурност страданието ще продължи още доста време, но колко точно е трудно да се каже. Ако светът влезе в икономическа рецесия – а това е много вероятно – нещата ще загрубеят още повече. Много хора ще спечелят пари, още повече могат да загубят и парите, и работата си. Според мен обаче Вируса ще бъде забравен или окончателно победен от човешкия гений, топлото време или собствената си природа, и ще отиде в списъка с решени проблеми като дребната шарка. Може също да реши, че все още сме му интересни, и да мутира в по-лека форма, за да ни навестява два пъти на година, точно както модните салони.

Кризата, предизвикана от него, обаче има всички основания да стане стратегически повратна точка в историята на човечеството, която да промени начина ни на мислене и правилата на играта, и да ни накара да се замислим за поведението си.

Паметта при хората обикновено се предава от поколение на поколение, като с всяко следващо става все по-слаба. Преживелите ужасите на световните войни пестяха храната и създадоха нови форми на икономическо сътрудничество. Това следвоенно поколение ни докара до завидното положение да имаме най-добрият стандарт на живот в човешката история. Точно затова е много важно какво ще направим ние. Ако сме глупави, ще се капсулираме в себе си, града или държавата си и ще се правим, че това не се е случило и че можем да се върнем към предишния си начин на живот, като разчитаме на карантини и други такива мерки. Този сценарий тип „кон с кепенци“ е много привлекателен за мнозина и в не малка степен вероятен. Част от човешката природа е да забравяме бързо лошите преживявания и да си спомняме само добрите, за да защитим разсъдъка си в този безумно динамичен и пълен с проблеми свят. Ако сме умни, ще се обединим бързо за решението на настоящи и бъдещи проблеми, и ще създадем гъвкави и ефективни откъм използването на ресурси решения, които да могат да се прилагат бързо в случай на нужда. Да не забравяме, че там някъде в Космоса един астероид може би е решил, че е следващият Вирус. Ако това е така, ще ни се налага да действаме светкавично, така че най-добре да си опичаме акъла и да се стягаме. Тогава нищо не може да ни се опре.

Емил Ценов е специалист по маркетинг и реклама, преподавател в Webster University и FH Wien.

Книгата му с разкази „Боговете на града“ излиза през 2018 г.

Category: Aвстрия, благотворителност, България, култура, Меланж

Leave a Reply