Мариана Де Мео и изкуството да разказваш истории без думи

11. ноември 2019 | By | Reply More

 

Мариана де Мео, пантомима

снимка Роси Недялкова

интервю Роси Михова

Мариана Де Мео е родена в гр. Русе – в най-прекрасното семейство с най-прекрасните родители – Йордан и Свобода. Започва да се занимава с пантомима на 12 години, а по-късно се дипломира в НАТФИЗ със специалност „Актриса за пантомимен театър“. В продължение на 3 години работи на свободна практика. Кризата през 1997 г. я изхвърля от сцената на улицата и носи голямото разочарование от постановките, които се правят тогава. Работи като координатор в неправителствена организация, помагаща на жени, жертва на домашно насилие. Пише сценарии за реклами и телевизионни състезания. Две години е охрана в американското посолство. Учредява и ръководи  фондация „Щедро сърце“, с която реализира благотворителни кампании в 28 града в България.
Запознава се с най-достойния мъж на света, когато е на 35 г. На 36 и 38 години ражда две прекрасни дъщери. На 40 г. пристига във Виена – без да говори немски език, без близки и приятели.
Днес работи в австрийската компания Kuratorium Wiener Pensionisten-Wohnhäuser, която управлява 30 старчески дома и 150 старчески клуба. Намира мястото за удивително. Задачата й е да направи живота на възрастните хора интересен, смислен и усмихнат. Стреми се да им помогне да очакват с нетърпение всеки следващ ден.

Продължава да играе пантомима – както сама, така и с пантомимната трупа Panto Wien, която създава заедно с приятели във Виена. Преподава пантомима във Френския лицей. В часовете й децата не само спортуват, но и декламират стиховете на Жак Превер – рецитират строфите без думи, само с тяло.

Мариана де Мео е и една от създателките на Vienna Sunday Cinema и благодарение на нея и Антония Цинова българите във Виена могат да гледат съвременни български филми в киносалон.

Информация за професионалните й проекти, както и възможност за контакт, можете да откриете на страницата й:
www.pantomima.eu

Да тръгнем от самото начало – какво породи интереса ти към пантомимата?

С риск да прозвучи супер комично и нереално, истината е следната. Моята среща с това изкуство се случи във Висшия институт по механизация и електрификация на селското стопанство (ВИМЕСС) – Русе. Там имаше малка трупа – студентски пантомимен театър с ръководител Дидо Липовански. Дидо беше приятел на баща ми. Двамата заедно направиха спектакъла „И аз съм Америка“  – по стихове на Лангстън Хюз, с джаз музика и пантомима – нещо невиждано, нечувано и немислимо за 1984 г. По същото време в пионерския дом в града жената на Дидо, Валя Липованска, преподаваше пантомима за деца. Баща ми ме заведе там, когато бях на 12 г. Оттогава мога за нула време да измисля етюд от три произволни думи.

Пантомимата обаче е изкуство без думи. Тя използва универсалния език на жестовете. Но толкова универсален ли е всъщност този език? Понятен ли е за всеки? Нужно ли е да има образована публика, която да е подготвена да разбира случващото се на сцената?

Можем да започнем с това, че повече от 70 % от комуникацията между хората има невербален характер. Думите са важни едва за останалите 30 %. Има един велик мим, който живее във Виена и имам честта да познавам – Сами Молхо. Той вече 35 години не се занимава с пантомима, а преподава „Езикът на тялото“ (Körper Sprache). Твърди обаче, че пантомимата много му помага в онагледяването на това, което преподава. Но двете неща са съвсем различни. Нека кажем, че универсалният език на жестовете е предмет на езика на тялото. При пантомимата жестът е нещо много по-сложно, понякога безкомпромисно конкретно, понякога метафорично, преекспонирано, хиперболизирано или стилизирано. Така както в говорещия театър съществуват професионални методи за това как да се изговаря текстът, каква да е силата на звука, паузата, интонацията, яснотата, така в пантомимата има школувани методи как да се борави с  тялото. Текстът се разказва чрез тялото.

Аз самата завърших първата експериментална паралелка по пантомима в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Там правехме това – подготвяхме телата си да разказват. Всички движенчески дисциплини, които студентите по актьорско майсторство за драматичен и куклен театър изучаваха за 1 година, при нас се преподаваха 4 години – джаз балет, исторически танци, акробатика, фехтовка, маски, основи на сценичното поведение. Същевременно изучавахме и театър, работехме с текст и говорехме на сцената. И до ден днешен, когато гледам обикновен театър (ето казах обикновен, защото другото за мен е необикновено), си казвам „Леле, този артист, ако беше също и мим, щеше да го изиграе сто пъти по-добре“.

Винаги ме е занимавал въпросът къде е границата между пантомимата и танца. Зададох този въпрос на Сами Молхо, който преди да стане световно известен мим е бил танцьор. Той много бавно направи едно класическо, грациозно, балетно движение с ръка, което рязко завърши със сграбчване на чаша и жадно пиене. И ми каза, че някъде там, където танцът не е само движение, а започне да разказва история, се ражда пантомимата.

И да, публиката трябва да бъде подготвена за пантомимен спектакъл. Това не означава, че хората трябва непременно да са гледали преди това пантомима. Това означава, че самият мим трябва полека-лека да ги въведе в това изкуство със започване на спектакъла. Марсел Марсо казваше, че отначало се започва с леки, елементари неща, за да могат хората да усетят и посвикнат. Леки и елементари означава съвсем разбираеми и конкретни жестове, етюди, сцени, ситуации.

Какво е най-трудно да се изиграе – предмет, животно, човек, нещо друго?

Ето това също е предимство на пантомимата. Един мим може да изиграе всичко – животно, предмет, човек, дори всички тези неща едновременно. Той няма нужда от реквизит, за да покаже нещо. Даже може да се преоблече пред публиката с въображаеми дрехи и вече да е различен. В повечето етюди, които измислям и играя, се превъплащавам едновременно и в жена, и в мъж. Има прекрасен, класически пантомимен етюд „Ловец и птица“. Актьорът изиграва и двете. Друг класически пантомимен етюд е „Раждане, живот, смърт“, в който в рамките на три минути се разказва един живот. Действието е толкова сгъстено, стилизирано, конкретно и ясно, че след тези три минути човек може само да остане дълбоко замислен за смисъла на собствения си живот.

Мариана де Мео, пантомима

снимка Роси Недялкова

Пантомимата е един вид анонимно изкуство – маската изтрива индивидуалните черти на актьора, трикото е униформено до безличност. В някакъв смисъл мимът е никой и затова може да бъде всеки и всичко. Скромни хора ли сте мимовете? Лишени ли сте от суетата на артиста?

Напротив, маската и трикото са, за да направят лицето и тялото още по-изразителни. Много актьори играят без грим, без маска, с костюми. Пантомимата, както всяко друго изкуство се развива, свързва се с други, комбинира се, експериментира и това е най-ценното за един артист – свободата.

Не мога да кажа дали мимът е скромен, лишен от суета или грандоман, великан. Със сигурност е много чувствителен и наблюдателен. Все пак, за да можеш да изиграеш един жесток убиец и в същото време да можеш да си изящната пеперуда, която осуетява убийството, кацайки на рамото му… трябва да притежаваш необикновени качества, нали?

Защо пантомимата е нещо добро за децата и децата са нещо добро за пантомимата?

В пантомимата всичко е възможно – точно както в анимационните филми и детските игри. Мога да открия един огромен ключ за една гигантска врата, да мина трудно през нея, защото дръжката е два пъти по-висока от мен, да се смаля като Алиса, за да пия чай от миниатюрна чашка и всичко това без декор и реквизит.

При децата е съвсем същото.

В момента преподавам пантомима във Френския лицей във Виена. Работя с около 160 деца на 8-9 годишна възраст. На първата ми среща с класа винаги изигравам простичък етюд, за да видят как може да се разкаже една история без думи. Намирам в джоба си семка. Посаждам я, поливам я. Започва да расте дърво и става все по-голямо и по-голямо Започвам да играя дървото. Появяват се ябълки.  Плодовете натежават. Откъсвам една ябълка. Вече пак съм човек. Отхапвам – най-вкусното и сладко нещо на света. Започвам да късам и да раздавам на децата. Те всички искат да имат своя и да опитат. Това е изключително преживяване. Нещо въображаемо става за минути толкова истинско, че децата посягат към него.

Разбрахме, че ще ни почерпиш ако не с ябълки, то поне с едно кафе на откриването на фотоизложбата „Виена в моя обектив“ на 3-ти декември в БКИ „Дом Витгенщайн“. Има нещо общо между пантомимата и фотографията, доколкото и двете изкуства са подчертано визуални и изискват особено умение да се наблюдава света наоколо. Обичаш ли да снимаш?

Обичам много фотографията. Малко хора имат очи да видят Кадъра. Той е като паузите в пантомимата. Най-наситеният със смисъл момент. Оставаш да отзвучи движението. Даваш време на публиката да осмисли и да си поеме въздух.

Най-важното качество за мима, без което той няма как да е добър в професията си?

Дисциплина.

(Отговорът прозвучава бърз и отчетлив – като отдаване на чест, като спускане на завеса, като усмивка на дете, протегнало се да откъсне невидима ябълка.)

Откриване на фотоизложбата „Австрия в моя обектив“

КОГА: 3.12.2019 г. от 18.30 ч.

КЪДЕ:БКИ „Дом Витгенщайн“

Parkgasse 18, 1030 Виена

Повече за събитието ТУК

Проектът Фото Меланж 3х3 се осъществява с подкрепата на  МА7 и БКИ”Дом Витгещайн”.

За сбъдването на изложбата „Австрия в моя обектив” разчитаме още на помощта на Ar Kona, на транспортната фирма „Доставки от и до Австрия” и винотека VINOTO.

Please follow and like us:

Tags: ,

Category: благотворителност, изкуство, изложба, интервю, култура, фотография

Leave a Reply