Възпитаниците на Ориенталишес Музеум – Виена, т.нар. ученици на Феликс Каниц

29. ноември 2015 | By | Reply More

Откъс от книгата на Димитър Драндийски  „Виена и българите. Из историята на българската общност в Австрия (1700-2000)“

Dimitar Drandiyski. Viena i balgaritePrePrint .pdfФеликс Филип КАНИЦ е роден на 2 август 1829 г. в Будапеща. Завършва Академията за изящни изкуства във Виена. Предприема пътувания из много страни, измежду които и българските земи. Има богато литературно наследство, като най-ценен за нас е тритомният труд „Дунавска България и Балканът“, в който, наред с безценното енциклопедично описание на нашите краища, пресъздава и илюстрира живота на българите по онова време. По-късно се застъпва все повече и повече за съдбата на българите.

Някъде в средата на 70-те години на XIX в., при едно от пътешест- вията си, среща в Трявна тамошния свещеник поп Константин, който му направил впечатление с художествени резбарски умения, поради което той го нарича българския Файт Щос (ок. 1447–1533, немски резбар, гравьор и скулптор, представител на късната готика). Поп Константин запитал Ф. Каниц, не би ли могъл да вземе един от синовете му (един от тях се е учил вече в Русия на средства на царя) със себе си във Виена, „гдето той би станал голем човек“.“ Това не е тъй лесна работа – отвърнал Каниц, но ще помисля…“

Идеята на поп Константин не излизала от ума на Ф. Каниц. Така той убеждава ръководството на Ориенталишес  Музеум във Виена да се спре на даровити българчета от различни краища на България и на свои разноски да ги приготви за учители, за да се впрегнат после за изграждане основите на българското образование на модерни начала. Застъпничеството му пред управата на музея се увенчава с успех.

По негово предложение, за протичащите учебни процеси в период на около десет години, от 1874 до 1883 г. е създаден извънреден фонд към музея, от който през този период да се подпомогнат при учението си 20 млади българи, най-вече за учители, с цел се изплете една модерна просветна мрежа в България.

В края на 1874 г. в обиталището на Българската екзархия в Цариград се събират 20 българчета, повикани от близо и далеч. В Австро- Унгарската легация в турската столица им се съобщава, че се поема издръжката за обучението им във Виена за бъдещи учители в родните краища на отечеството.

Групата от 20 младежи заминава през Триест за Виена. Тук те с помощта на Ф. Каниц са настанени частно при някои фамилии във Виена и са записани да учат във Виенското педагогическо училище, навремето подготвяло преподаватели за основните и средни училища.

Феликс Каниц полага бащински грижи за всеки един поотделно. Неговото желание е те да станат учители и като се върнат в България, да работят като педагози, да издават учебници и да помагат за развитието на просветното дело в страната. Това му желание е било изпълнено от неговите ученици. Всички дипломирани работят като преподаватели, директори на училища и издават учебници.

Феликс Каниц е признат за голям приятел на българския народ. За неоценимата му помощ Народното събрание му благодари с редица награди: в 1881 г. Каниц е избран за почетен член на БКД; през 1883 г. княз Александър Батенберг го награждава с най-високото отличие –– орден „Свети Александър“.

Високо културната среда на Виена подготвя всестранно българските юноши. През юни1881  г. от тези ученици само 10 завършват успешно Виенското педагогическо училище. Двама от тях, П. Билков и П. Поп Стойнов се завръщат в България. Останалите 8, за да обогатят педагогическите си знания и да се подготвят за преподаватели в средните училища, постъпват като слушатели и следват два учебни семестъра (една година) във Висшето педагогическо училище, където изучават психология, логика, педагогика и методика.

Cover-page-001new

На другата 1882 г. виенските педагогически възпитаници, стипендианти на Ориенталишес Музеум във Виена и т.нар. ученици на Ф. Каниц, се завръщат в свободното си отечество, когато страната има най- голяма нужда от будители със солидна педагогическа подготовка. Посочваме имената на тези възпитаници: АНГЕЛОВ, Димитър П. (с. Голинци, Ломско); БЕНЕВ, Тодор (Копривщица); ВЪЛОВ, Петко; ГЕОРГИЕВ, Иван; ДОБРЕВ, Иван; ЖИЛКОВ, П. Д. (Копривщица); ЙОНЧЕВ, Тодор (Лом); МИТЕВ, Тодор (Видин); ПОПСТОЙНОВ, Панайот (Странджанския край); ПРОДАНОВ, Михаил (Одрин).

Нека проследим приноса на някои от тях за развитието на просветното дело и културата в България:

АНГЕЛОВ, Димитър – преподавател в Педагогическото училище във Враца.

БЕНЕВ, Тодор – директор на Силистренското педагогическо училище, автор на много педагогически книги като: „Кратък учебник по педагогика“, „Учебник по педагогика и дидактика“, „Ръководство по педагогика“, „Специална методика“ и др.

ВЪЛОВ, Петко – също преподавател в Педагогическото училище във Враца.

Проф. ГЕОРГОВ, Иван – крупен педагог и философ с голям при- нос за развитието на образователното дело в България, един от основа- телите и от първите преподаватели в Софийския университет.

ЖИЛКОВ, Петър Д.  – учителства дълги години в Пловдивската мъжка гимназия, автор е на първия български учебник по физика след Освобождението.

ЙОНЧЕВ, Тодор – преподава в Шуменското педагогическо училище и издава първата българска книга за физическа култура – „Ръководство по гимнастика“, написва учебници и пособия по химия.

МИТЕВ, Тодор – автор на практическо ръководство за основни учители, активен сътрудник на педагогическия печат. ПОПСТОЙНОВ, Панайот – основател и от първите преподаватели в Казанлъшкото педагогическо училище. По-късно става директор на Педагогическото училище в Кюстендил, автор е на буквари и читанки за началните училища.

ПРОДАНОВ, Михаил – от 1889 г. работи в Ломското педагогическо училище заедно с Тодор Митев.

ПРОДАНОВ, Михаил – също основател-създател и от първите преподавател учители в Казанлъшкото педагогическо училище.

Проф. ШИШМАНОВ, Иван – изследва проблемите на световната и българска културна история, литература, етнография и фолклор, проучва въпроси на образованието като министър на просветата през 1903–1907 г.

Един от най-ревностните изследователи на Българското национално възраждане, инициатор за организиране на редица културни институти. Шишманов работи за демократизирането на образованието, подпомага творческата интелигенция, участва в международни организации за културно сътрудничество и мир, издига се като голям български учен. Особено големи заслуги за българската просвета, наука и култура имат възпитаницитe на Виенската педагогическа школа–стипендианти на дружество „Напредък“ – Виена – Иван Георгов и Иван Шишманов, които по-късно следват в Германия и Швейцария.

Накрая да отбележим имената на още някои българи, пребивавали във Виена и другаде в империята:

Проф. ДРИНОВ, Марин – частен учител във Виена през 1866 г.

ПАЛАУЗОВ, Спиридон – (1818–1872 г.) – виден български историк, етнограф и публицист. Пътува много из австрийските земи. Със специални интереси към историята на Австрийската монархия.

САЛАБАШЕВ, Иван – от Стара Загора. Учи в гр. Табор, дн. в Чехия. Завършва висша математика в Политехническия институт в Прага през 1877–1879 г. Пълномощен министър във Виена през 1910–1914 г.

 

Книгата „Виена и българите. Из историята на българската общност в Австрия (1700-2000)“ може да бъде закупена в БКИ „Дом Витгенщайн“ или директно от автора.

new1Димитър Драндийски

тел: 0043/99-08-091

мобилен: 0664 4407 526

имейл: Dimiter.Drandijski@gmx.at

 

______________

Още по темата:

Димитър Драндийски: От 300 години българинът доказва в Австрия, че знае и може

Please follow and like us:

Category: Aвстрия, България, история, Меланж

Leave a Reply