Интервю Елица Ценова
Снимки Личен архив на Мария Касимова-Моасе
На 16 март във Виена ще видим „Свободно падащи истории“ в съвсем нов и необичаен формат. За първи път няма да сте сама на сцената, а с вас ще бъдат Братя Владигерови. Какво да очакваме от сътрудничеството между любители на импровизацията?
Аз много се възхищавам на Братя Владигерови! Слушала съм ги на концерти и съм впечатлена от таланта и абсолютната им отдаденост на сцената. Не съм си и представяла, че ще имам възможност да правя нещо на сцена с тях – това е сбъдната мечта, която дори не е посмяла да се роди в ума ми. Идеята дойде от Мариана Де Мео, която ни запозна и предложи да направим нещо заедно. Решихме, че ще е като партия тенис – ще си подаваме топката – те ще изсвирят 7-8 парчета, аз ще разказвам истории между тях.
Много се вълнувам и се радвам, че това наистина оригинално представление ще бъде точно във Виена. Всъщност не знам дали то изобщо ще може да бъде повторено някъде другаде в този формат, защото мисля, че е време „Свободно падащи истории“ най-после свободно да си паднат и спектакълът да остане в миналото.
Представлението в австрийската столица ще бъде особено оригинално и ще е повече като хепънинг. Ще се радвам да видя колкото се може повече българи в залата, с които да ни е хубаво заедно в музика и разказ.
____________
Мария Касимова-Моасе: В Европа всички сме под един юрган
____________
Свободно падащите истории се оказаха с дълъг сценичен живот. Промени ли се с нещо начина, по който публиката ги възприема?
Аз самата съм изненадана колко дълго се задържа този спектакъл на сцената. Всичко започна случайно. Преди години по повод 24 май бях поканена за среща с публиката и трябваше да споделя мисли, свързани с езика, азбуката, литературата. Вече имах известна подготовка по темата покрай представянето на книгата ми „Балканска рапсодия“ и с удоволствие разказвах истории. Още след края на срещата собственикът на галерията, в която се провеждаше събитието, за първи път нарече историите ми спектакъл и ме покани да го представям в неговата зала. По-късно тези истории се появиха в къщата на издателство „Колибри“, стъпиха на сцената на Сатиричния театър, а сега са в „Театро отсам Канала“.
Вече почти седем години публиката ги приема все толкова човешки, топло и с открито сърце.
Съвременният човек има огромна нужда от искреност – твърде много го лъжат.
Затова работата на артиста е да се разкрие докрай. Ако не си готов да го направиш, не трябва да се захващаш с изкуство. Това е смисълът да си артист.
Аз разказвам и случки, от които не се гордея, преживявания, в които не се харесвам, но понеже те са самата истина, хората ми прощават. Виждат човешкото, припознават се и да си казват „и на мен така ми се е случвало“, “и аз така направих…” Важно е човек в нищо да не е сам. Тогава вижда сам себе си, а и си прощава. Вярвам, че моите разкази стимулират хората да разказват своите. Ето как човешкият разказ не спира. Историята на човечеството е едно непрекъснато разказване.
Притеснявате ли се, че излизайки на сцената без предварително подготвен текст, публиката може да направи така, че историите да започнат да падат по непредвиден ред?
О, да! И това ми се е случавало на сцената. Някой подшушне нещо, друг добави дума. Има хора, които са гледали спектакъла по няколко пъти и веднага откриват разликите. Те ме подканят „О, разкажи и онази история за…“ А аз примерно този път съм си решила да я спестя.
Тъй като нямам строго определен сценарий, нямам предварително наизустен текст, всеки път преживявам наново историите, които разказвам. Сякаш ходя по мрежа с огромни дупки и много внимавам кракът ми да не пропадне в някоя. Разказвам нещо, но в главата съм вече една история напред и мисля как да я „вържа“ с предходната и каква връзка да направя със следващата.
Историите Ви са подкрепени от снимки от личния албум, които показвате на екран. Не се ли страхувате, че се оголвате твърде много пред публиката?
Всъщност аз разказвам тези истории не за да си споделям живота, а защото се надявам през тях хората да пуснат на свобода собствените си. Аз не съм преживяла нищо кой знае колко изключително, което другите не са видели, чули, опитали.
В общия път на човечеството това, което ни крепи като етика и морал, са именно историите, които споделяме. А ние споделяме, защото искаме някой да ни утеши, да ни прегърне, да ни разсмее. Просто да не сме сами в този живот, в който непрекъснато ни казват как сами се раждаме и сами умираме.
Живият разказ върви през вековете било като картини, музика, литература, но на най-битово ниво това е разказът между теб и мен. Колко често си казваме „Ох, нека сега да ти разкажа…“ и имаме нужда точно от тази близост и това споделяне. Затова и на сцената съм с черна рокля, нямам специално осветление, нямам декори – искам само думите да стигат до хората. Надявам се те да влязат в тях и така да оживеят. Виждам, че това се получава всеки път. Независимо от технологиите, които днес ползваме, простичкият разказ очи в очи си е жив.
А снимките са важни, защото от една страна са като котва за мен – държат гръбнака на разказа. От друга страна и те сами разказват или допълват историите. Аз подбирам кадри, които са интересни, в които има майтап, закачка, нещо недоизказано. Желанието ми е хората да си допишат историята, да си я доизмислят. Най-хубаво е, когато публиката си тръгва, да чуя „Абе, тя каза еди-какво си, а при мен беше иначе…“, „А на мен преди години какво ми се случи…“, „Ние пък вкъщи…“. Хората започват да си говорят, да споделят. А като събираме личните си и семейни истории, се учим да прощаваме, да обичаме, да се сме съпричастни, да се смеем…
______________
Мария Касимова-Моасе: Липсва ми мама и татко да идват при мен да ме видят
______________
Имате ли си любима снимка, която да разкрива неща, които думите не могат?
Да, имам. На нея баща ми ме държи на ръце, а аз съм на 2-2,5 години. Снимани сме в много близък план и си личи, че съм плакала, а той ме успокоява. Въпреки че татко го няма повече 40 години, аз знам, че още съм неговото момиче. Знам, че, когато и да се разплача, той ще е до мен, а аз съм на сигурно място в неговите ръце.
Вроден талант ли е умението да разказваш или е нещо, което може да се научи?
Не знам. Аз съм се учила от актьорите в театъра, където съм израснала. Дори и когато бяха на маса, те играеха – ставаха, ръкомаха, задаваха въпроси, търсеха най-точните думи, най-изразителните паузи, най-въздействащия поглед. Като деца ние гледахме, попивахме и пълнехме фантазиите си с тези сцени. Но сравнително наскоро се запознах с една жена, с която се оказа, че сме играли заедно по детските площадки в моя квартал „Червена звезда“ (сега “Дианабад”). Та тя ми каза, че съм била разказвачка още като дете. Аз не го помня, но в нейното съзнание се е запечатил споменът как аз разказвам истории, а децата се трупат около мен на катерушката да слушат.
Дадох си сметка, че и когато аз разказвах нещо на моите деца някъде навън, около нас винаги полека лека се събираха случайни други деца и започваха да ме слушат по онзи детски непринуден начин.
Можем ли да сравним разказването на истории с готвенето на вкусно ястие?
Абсолютно. Както и с рисуването, и с писането. Макар и на различен носител, както е модерно да се казва, разказът тече. Когато готвя си мисля какво ще стане, ако към лимона прибавя малко сумак и още някоя подправка и вкусовите рецептори се разтварят и се опитват да си представят този вкус. Така е и с думите – събираш ги, подреждаш ги в история, а после мислиш къде да има пауза, поглед. И в създаването на една история, и в готвенето човек трябва да има търпение и да даде време и на тестото, и на разказа да втасат, да отлежат подправките и да се получи най-ароматната и вкусна комбинация. Най-хубавото е, че всеки път се получава нещо различно.
Същото е и с рисуването. С едни и същи цветове може да се нарисува класическа или абстрактна картина. С едни и същи думи всеки разказва разказва различна история. С едни и същи продукти готвим различни ястия.
Но във всеки един от тези процеси най-важното е да има някой насреща, който да приеме, да почувства това което артистът е направил. Колкото и думи да подредя на белия лист, докато той стои заключен в чекмеджето ми, това са само мои мисли. Чак в момента, в който те стигнат до читателя, когато той седне с моите думи, те преминат в живота му, думите на листа се превръщат в книга и заживяват свой живот.
Важен е другият. Този, който ще се разсмее, разплаче, дори разочарова, но няма да остане безразличен към това, което си създал. Като в тангото е – трябват двама.
Разказваческото шоу на Мария Касимова-Моасе „Свободно падащи истории“ със специалното участие на Братя Владигерови може да гледате на 16 март 2026 г. от 19.00 ч в Theater Die Tribüne (Cafe Landman), Universitätsring 4
Билети може да купите ТУК
Следете събитието във Фейсбук ТУК
