Интервю Елица Ценова
Първото Ви интервю с въпросите на Макс Фриш е от края на 2017 г. С какво Ви привлякоха въпросниците на швейцарския белетрист и драматург?
Случайно попаднах в интернет на части от книгата на Фриш „Въпросници“. Това, което ме заинтригува тогава, бе провокацията. Дори бих казала – нахалството на въпросите, които той формулира с размах, с въображение и без никакви задръжки по отношение на личното пространство. Трябва да уточним обаче, че тези тематични въпросници са част от личните дневници на писателя, които той води в продължение на десетилетия. В този смисъл – той ги задава най-вече на самия себе си. Въпросите са скалпел, насочен навътре. И Фриш не се колебае да го използва по безкомпромисен, дори безмилостен начин.
Разговорите, които ни представяте, са изключително лични, сякаш хората доброволно се оголват. Във време, в което се споделя главно в социалните мрежи, имаме ли нужда от изповед?
Според мен човек винаги е имал и ще има нужда от изповед. Ако древните гърци са прави, то обратното би означавало да сме или богове, или зверове. А изповедта от своя страна винаги предполага присъствието на друг човек. Както казва Владимир Зарев – „Алиенацията, отчуждението помежду ни е болест именно, защото никой не е способен да излъже себе си без помощта на другия.»
При това положение съвсем логично социалните мрежи, освен всичко друго, са и една голяма изповедалня. В нея обаче, по думите на Георги Господинов, ние все повече говорим, но все по-малко си говорим, все по-малко се изслушваме. Или преведено на високия език на философията – „дигиталните полета се превръщат в хранилища на монологичния разум“. Много ми харесва поетиката в тази фраза на проф. Георги Фотев.
Така или иначе,
за да има изповед, трябва да има три неща – уста, която да изрече съкровеното, ухо, което да го чуе и накрая – доверие, което да ги събере в едно.
Едва тогава се случва истинският разговор. Другото е просто пинг понг на реплики.
Смятате ли, че в рамките на тези разговори винаги сте получавали искрени отговори?
Мисля, че правилният въпрос тук би бил – смятате ли, че винаги сте получавали отговори? И тогава бих казала – не, не винаги съм получавала отговори. Понякога се случва хората да говорят дълго и пространно, като по този начин упорито отбягват и крият отговора си. В този момент те не са неискрени. Не лъжат. Просто опаковат в многото думи нежеланието си да отговорят.
Разговаряли сте с хора с най-различни професии – писатели, музиканти, спортисти, изследователи, политици, лекари. Какво според Вас свързва тези хора, всеки от които е утвърдено име в своята област?
Когато човек разговаря с толкова различни и толкова успели (в хубавия смисъл на думата) хора, той разбира, че има нещо, в което ние всички си приличаме. Всички имаме своите битови грижи, малки радости, дребни надежди, смешна суета и детински обиди. И дори най-талантливите, най-умните, най-издигнатите сред нас не са изключение от това правило. Те също са овързани с дебелите въжета на ежедневието – с цялата негова баналност.
Това, в което се различаваме обаче, е как някои хора, без да късат тези въжета, успяват да преминат отвъд тях. Те излизат извън ринга на битката за насъщния и са свободни по начин, по който повечето от нас не умеем. Тези хора експериментират смело, търсят неутъпкани треви и танцуват по своя собствена хореография на ръба на общоприетото. Духът им е свободен и неспокоен. Във всеки случай – по-свободен и по-неспокоен от моя. Това е общото.
Правили ли сте мисловния експеримент сама да отговорите на въпросите, които задавате на своите събеседници?
Разбира се. Това се случва във всеки разговор, дори без да го търся съзнателно. Според мен във всяко общуване помежду ни присъства неизбежно едно предпоставяне. Имам предвид това, че когато задаваме въпрос на човека срещу нас, ние вече имаме свой отговор в ума си. И очакваме с любопитство неговите мисли само, за да ги съпоставим с нашите собствени. В този смисъл – ние често не просто се питаме едни други, а по-скоро се изпитваме взаимно. Или както далеч по-красиво го каза проф. Светослав Овчаров – ние винаги търсим себе си в другия.
Кой е любимият Ви въпрос?
Много са. Например: „Какво предпочитате – да умрете, или да се преродите в здраво животно? … По какво точно познавате, че обичате някого? … Ако закупите участък земя, мислите ли, че имате моралното право да отсечете дърветата в него? … Кои човешки амбиции ви се струват по-голяма суета – осъществените или неосъществените? … Защо хората, които умират, не плачат? … Защо в прошката на жените винаги има нещо адско?“
Наистина са много въпросите, които съм задавала с удоволствие.
Има ли въпрос на Макс Фриш, който най-често „спъва“ Вашите събеседници?
Моето наблюдение е, че във Въпросниците на Фриш няма интелектуално „спъващи“ въпроси. Но повечето хора избягват теми, които ги връщат към болезнени за тях моменти в миналото. И това е напълно разбираемо. Все пак, аз не съм ги сложила на кушетката на Фройд. Обикновено събеседниците ми избягват отговор на въпроса кого биха искали никога да не са срещали в живота си. И се измъкват с обичайните баналности как всяка среща е урок и как дори неприятните и жестоки хора са се оказали добри учители.
От въпросниците на Макс Фриш избрах един въпрос и за Вас: Коя е любимата Ви българска дума?
Е, това, разбира се, е нещо, което никога не е занимавало ума на Макс Фриш. Но аз съм задавала този въпрос и ще отговоря с удоволствие на него. Категорично имам любими български думи. Двете, за които се сещам веднага, са „нега“ и „виделина“. Първата, защото е ефимерна, изплъзваща се от строгите дефиниции. Освен това я намирам за звуково елегантна. Втората срещнах неотдавна като име на читалище. Като се замислите, виделината не е още зазоряване. Не е разсъмване. Виделината е предчувствие за разсъмване. И в това нещо ние в България се лутаме вече доста години.
Последните Ви интервюта са от 2025 г. Какво научихте през тези седем години, в които сте в ролята на медиатор между Макс Фриш и Вашите събеседници?
Научих, че никога няма да мога да бъда професионален журналист и интервюиращ. Че ми липсват подготовката, дисциплината и опитът за това. И че вместо да правя неистови усилия упорито да крия този факт, по-добре е да вложа същите усилия, за да покажа това, което правя с лекота. А то е да слушам с интерес събеседника си, да го прекъсвам спонтанно по средата на изречението му, да си позволявам да споря с него и да го убеждавам, че греши, без обаче да губя своята базисна добронамереност.
И въобще мисля, че светът би бил съвсем различно място, ако хората спореха помежду си, просто запазвайки учтивата форма на обръщение „Вие“. Поне това. Защото все повече ни е нужна някаква усмирителна риза срещу най-примитивните форми на езикова агресия – като започнете от Парламента и стигнете до площадката на стълбището в блока.
Кой е най-важният въпрос на нашето време, на който всеки от нас трябва да намери отговор?
Това е твърде мащабно за моите възможности питане. Но Фриш има един друг въпрос, на който бих се осмелила да отговоря „Ако демокрация означава да имаш правото да се бъркаш в решаването на собствените си проблеми, то в преодоляването на кой обществен проблем непременно искате да се намесите?“
На него бих отговорила така: Аз не съм победителка в конкурс за красота и затова не е по силите ми да се боря за световен мир. Но ми се иска да не гледам безучастно как хората свикват със злото на войната в Украйна и с лудостта на самозабравили се дребни и мастити автократи. Иска ми се да съм камъче в обувката на всеки новообявил се спасител на България, който си играе с надеждите на хората, подлъгвайки ги с героична поза и общи приказки. И никак не на последно място – искам да съм част от решаването веднъж завинаги на проблема с бездомните животни в България. Всичко това – и световен мир, разбира се.
Роси Михова е позната на българската общност в Австрия с многобройните си материали за културния живот във Виена, както и с красивите си снимки. Нейна беше идеята за фото-конкурса „Австрия в моя обектив“, чиято финална изложба събра преди седем години десетки сънародници в залите на БКИ „Дом Витгенщайн“.
В периода 2018-2025 г. тя провежда 42 интервюта с изявени сънародници като разговорите са базирани на книгата на швейцарския белетрист и драматург Макс Фриш „Въпросници“. В края на 2025 г. тези разговори излизат събрани в сборника „Трима насаме. Задочни разговори с Макс Фриш“.
Среща разговор с Роси Михова
КОГА: 27 февруари 2026 г. от 18.30 ч.
КЪДЕ: Café Museum, Operngasse 7
Повече подробности за срещата ТУК
