Интервю Елица Ценова
Вие пристигате във Виена през 1989 г. няколко месеца преди рухването на Берлинската стена. Какви бяха първите Ви впечатления от австрийската столица?
Бях едно 17-годишно дете, идващо от затворена комунистическа страна, което изведнъж се оказва в центъра на културата. Виена ми се видя като друга планета – всичко беше красиво, богато, подредено. Буквално изпаднах в шок, но щастлив шок и вървях цялата огряна от усмивка. До този момент, с изключение на едно ходене до Източен Берлин, не бях излизала в чужбина. И изведнъж се оказах в центъра на Виена.
Голямата промяна в живота Ви се случва, когато сте едва 17-годишна. С какво най-трудно свиква човек на тази възраст?
Не мога да кажа, че трудно свикнах с нещо. С майка ми тръгнахме много радикално – с еднопосочен билет и с ясното съзнание, че няма връщане назад. Когато човек прави такава тотална промяна, той потегля с изключително много надежда и заряд, приемайки всичко, защото е изпълнен с голям оптимизъм, с огромна вяра и убеждение в това, което прави. И това го държи да премине през всички трудни фази. Ние нямахме право на избор и трябваше да се справим. Сега е различно – хората пътуват много, постоянно се връщат в България, избират къде и колко да останат.
Ние бяхме дошли с два куфара без познати и без идея къде ще останем и какво ще правим. Трябваше веднага да започнем да работим и тръгнахме по най-трудния път – с майка ми станахме келнерки в заведението на познат българин. При нас ставаше въпрос за оцеляване и бяхме готови да мием чинии.
Единственото трудно нещо за мен в началото беше загубата на език. Аз съм човек на словото – на две годинки вече имах репертоар от песни и стихотворени, през пубертата вече се изявявах и пишех активно. Идвайки тук, изведнъж загубих идентичността си, която изграждах чрез словото. Останах като ограбена, смалена – едно момиче, което не може да сподели какво може и какво иска да каже.
Тази безмълвност продължи само 2-3 години, защото след това научих немски сама – без курсове и училище, а с учебници и тетрадки вкъщи. Майка ми е германистка, но не бях учила немски с нея в България и трябваше да преодолея този проблем на място.
Кога се почувствахте добре във Виена?
Около година ни беше нужно, за да намерим своето място в Австрия. Напускайки България, ние бяхме загубили и местата, които имахме вече отредени там. В чуждата държава няма запазено пространство за нас, защото ние просто не сме родени в това общество. В собствената държава винаги е по-лесно, защото по рождение сме част от цялото и имаме свой социален кръг. В чуждата държава се почва не от нулата, а от под нулата, за да си извоюваме местата, на които искаме да бъдем в живота си. Не беше лесно, но мисля, че сами с много труд и усилия успяхме.
Кой или какво повлия върху решението Ви да се занимавате с театър?
Аз съм родена с това нещо. От малка пиша, танцувам, играя театър. В София бях много изявена и имах своите постижения. Имаше момент в началото, когато разнасях чиниите и си казвах „Ти никога няма да стъпиш на сцена“. Тогава много плаках, защото осъзнавах, че няма как да стана актриса във Виена.
Две години и половина по-късно изиграх първата си главна роля.
Започнах да уча театрално изкуство преди да съм научила добре немски. Винаги казвам, че научих езика отгоре надолу – от трудните драматични текстове към кратките изречения в ежедневната реч. Учейки текстовете за пиесите, аз учех и езика и след две-три години вече говорех перфектно.
Първата ми главна роля тук беше Есмералда в „Парижката Света Богородица“ на сцената на Младежкия театър. Тогава бях с дълга тъмна коса и много силен акцент – достатъчно екзотична за режисьора, за да поиска точно мен.
Но след този спектакъл беше ясно, че такива екзоточни главни роли няма да има вече. А аз, българката, тръгнала от Източна Европа, решила да става актриса на немски език, си бях решила, че искам само главни роли. За да ги получа обаче, трябваше да стана независима от акцента. И това беше следващата ми задача.
Паралелно с обучението в театралното училище започнах да взимам частни уроци при една немска актриса, която за две години буквално ме „смели“ и направи напълно свободна в това отношение. Някакъв малък едва доловим акцент винаги остава, но той е толкова незначителен, че е трудно да бъде дефиниран като такъв. Някои австрийци, израснали със силен диалект, имат далеч повече проблеми да постигнат ясна и правилна дикция.
Определяте ли се като успял човек?
За мен човек е успешен, когато успее да запази чистотата на душата си и да развие най-добрата версия на себе си. Това не означава кариера, пари, социален статус. Означава качество на характера, изживени идеали, ценности, така че ти да си отидеш от този живот като един вътрешно богат човек. Това е моята дефиниция за успех.
Що се отнася до външния успех, мога да кажа: „Да, аз успях в чужда страна да постигна оптималното за себе си без да правя компромиси като човек, като жена, като творец. Естествено, винаги може да бъде повече – нагоре няма лимит, но може да бъде и по-малко. Аз съм безкрайно благодарна и доволна за всичко, което успях да постигна – актриса с 50 главни роли, режисьор с 20 поставени на сцената постановки, собствен театър, професура. Какво повече мога да искам?
В личен план съм благодарна, че бях партньорката, любимата и музата на един велик художник, философ, писател, който остави едно грамадно културно наследство за идещите генерации – Лудвиг Драхош (Ludwig Drahosch 1969-2023).
Вие имате важен дял в подготовката на благотворителния концерт Societas Bulgarica & Friends, който е посветен на училището-пансион в село Русаля. С какво Ви привлече каузата?
Аз обичам да работя безвъзмездно. Правила съм го много пъти, когато става дума за нещо ценно и смислено, което има нужда от подкрепа. Навремето осъществих най-големия виенски проект за ученици от гимназии. В продължение на година обучавах младите хора с цел да направим огромно шоу.
За мен темата деца, възпитание, образование, даване на пример, подпомагане на изграждането на характера на децата е много важна и продължавам да работя по нея и като преподавател. Когато се запознах с историята на училището в Русаля, плаках и треперих, защото в лицето на Анимари и Златко видях двама герои, двама будители, две изключителни личности. Докато гледах филма „Училище за надежда“, виждайки как те отдават и личния си живот на тази кауза, исках да скоча и да се озова там на място и да помагам. Идеалите, които тези хора изповядват, са и мои идеали. С тях имаме изключително сходна ценностна система и не мога да си представя как човек на изкуството може да не бъде жегнат от пламъка на тази страст.
_______________
В село Русаля едно необикновено училище дава бъдеще на деца в неравностойно положение
Виолета Ибрямова: Споделено на белия лист
_______________
Темата „училище“, „обучение“ ми е близка и е част от моето собствено дело, така че просто нямаше как да не стана част от този проект.
Ако трябва да дадете съвет на дете, което тепърва избира по какъв път да поеме, какво ще му кажете?
Трудно бих могла да кажа нещо на дете, защото децата са във собствен свят и все още не могат да се вслушат в съвета на някой възрастен. Мога да посъветвам млад човек, който тепърва тръгва да се изгражда в живота и по би се заслушал в думите ми.
Но и на дете, и на по-зрял младеж бих казала:
Учи! Обучавай се, развивай ума си, развивай интелекта си. Изучи нещо, защото знанието те прави свободен, правите независим и самостоятелен. Човек, който се развива, има повече възможности и обратно – този, който е пропуснал да натрупа знания, е по-зависим.
Това го виждаме и във филма – Златко непрекъснато обяснява на децата колко е важно да се учи.
Може ли изкуството (било то театър, музика, литература и т.н) да променя живота?
Всъщност изкуството е това, което прави живота. Изкуството е това, което от хиляди години създава културата, а тя създава цивилизацията и ни прави човеци, ходещи на два крака с взор отправен към звездите. Ако ги нямаше великите музиканти, великите художници, поети, писатели, ние днес още щяхме да ходим на четири крака, тоест щяхме да бъдем животноподобни същества.
Изкуството ни дърпа нагоре и ни прави пълноценни същества.
Повдигнете малко завесата и споделете с нашите читатели какво ще видим и чуем на 27 септември в зала MuTh?
Като театрален режисьор си позволих да приложа по-нестандартен подход, така че гостите няма да видят класически концерт с водещ и строга поредност на изпълненията, а всички участници в програмата ще бъдат взаимносвързани. Ще има видеа, които разказват за каузата, подготвила са съм и множество цитати по подбрани теми – детство, образование, училище, любов, надежда, ще има много музика, танци, слово. Самата аз написах специално стихотворение по случая, което преведох и на немски език. Ще спра дотук, за да остане достатъчно място за изненада.
С какво чувство бихте искали да си тръгнат хората от концерта?
Иска ми се да чуя изречението „Напълни ми се душата?“ Ако няколко човека кажат това, значи сме си свършили работата. Защото изкуството е езикът на душата. Душата има нужда от храна, а нейната храна е изкуството. Храната на духа е знанието и философията, а на тялото – това, което ние ядем. Когато консумираме изкуство, храним душата си. Когато четем литература, философия – храним духа си. Това ни прави хора. Когато храним само телата си, ние сме като животни – борим се единствено за физическо оцеляване.
Визитка
Нина Габриел (Nina C Gabriel) е родена в София. Завършва актьорско майсторство във Виена през 1995 г. Има около 50 главни роли в различни постановки и 20 инсценировки. Изявява се като режисьор и автор на пиеси. Книгата ѝ „Геновева“ е издадена на немски език от издателство Margarete Tischler. Съавтор в творбите „Сянката на Симонета“ 1 и 2 на нейния партньор Лудвиг Драхош.
Нина Габриел е доцент по актьорско майсторство и преподавател в театралната академия „Елфриде От“.
SOCIETAS BULGARICA & FRIENDS
Благотворителен концерт в подкрепа на пансион-училище “Димитър Екимов” в с.Русаля
КОГА: 27.09.2025 г. от 19:00 ч.
КЪДЕ: Das Muth, Виена
Станете част от една вечер, в която обединяваме изкуството и добротворството в незабравимо събитие с участието на изключителни български артисти:
Орлин Павлов – певец, актьор и телевизионен водещ Нина Габриел – актриса, режисьор Донка Ангъчева – пиано Евгений Шевкенов – цигулка Димитър Стефанин – хореограф, танцьор Весела Димова – хореограф, танцьор Братя Владигерови – джаз музиканти и композитори Yara M’Toto – певица Димитър Карамитев – кавал Милен Кукошаров – пиано
Какво да очаквате?
Музика, емоции и благородна кауза – подкрепа за едно специално място, където деца намират дом, образование и надежда!
БИЛЕТИ ТУК
Средствата, събрани от билетите, ще бъдат дарени на училището.
Концертът “Societas Bulgarica & Friends” е част от благотворителната кампания “Създай бъдеще”, която ще бъде активна до деня на събитието включително! Своето дарение може да направите ТУК.
