Интервю: Елица Ценова
Разкажете ни повече за първите години. Как започна всичко?
Началото беше през ноември 2005 година – скромно, но с много ентусиазъм. Стартирахме с едва шест деца в едно от студентските общежития в Линц, където живеех по това време. Аз бях млад филолог, дошъл в Австрия, за да изучава икономическа информатика, но в крайна сметка призванието ми ме върна към първата любов – езика и образованието. Търсехме стабилна структура, която да ни подкрепи, и така се обърнах към Българо-австрийското културно дружество „Дунав“ в Линц. Именно оттам идва и името на училището. Постепенно пораснахме – преместихме се в читалище, а по-късно и в Pfarrzentrum St. Franziskus, където сме вече 15 години. Там намерихме истински дом, с всички условия, от които едно училище се нуждае.
20 години – много или малко са те за едно българско училище зад граница?
Зависи от гледната точка. Като човек, който е изминал този път от самото начало, мога да кажа, че 20 години са цял живот. В това училище аз остарях с две десетилетия. Видяхме как децата пораснаха, как първите ученици вече водят своите деца при нас. Но също така вярвам, че тези 20 години са само началото – иска ми се българското училище „Дунав“ да остане устойчив духовен и културен център и за поколения напред.
Какво ви мотивира да разширите училището в Залцбург и Велс?
Нашата мисия не е ограничена само в рамките на Линц. Когато разбрахме, че и в други градове има български семейства, които имат нужда от училище, не се поколебахме. Разширяването беше естествена крачка – отговор на нуждите на общността.
Идеята да създадем филиал в Залцбург дойде благодарение на две прекрасни момичета – Малден и Мия. Те пътуваха в продължение на една година всяка събота от Залцбург до Линц, само и само за да посещават българското училище. Това тяхно постоянство ни трогна дълбоко. И тогава си казахме – не децата трябва да пътуват, а ние. Решихме да направим крачката и още през първата година в Залцбург се записаха 25 деца. Днес те вече са над 40 – и това е най-красивото доказателство, че сме взели правилното решение.
Покрай пандемията от коронавирус стартирахме и с дистанционно обучение – нещо, което тогава беше предизвикателство, но с времето се превърна в устойчив модел. До ден днешен преподаваме и онлайн, като по този начин обхващаме и децата, които по една или друга причина нямат възможност да присъстват физически в класните стаи. Това ни позволява да бъдем още по-близо до всяко българско дете в Австрия, независимо къде се намира.
Кои са основните ценности, които предавате на учениците?
Най-важното е любовта – към корените, към българския език и култура. Възпитаваме у децата усещане за принадлежност и самочувствие, че произхождат от страна с богато културно наследство. Корените изграждат идентичността на човека – без тях той е като дърво без почва.
_______________
Нашите учители: Българско училище „Дунав” – Линц
Баба Петя и уханието на топла питка в училище
_______________
Имате ли някой особено ярък спомен от годините, в които ръководите училището?
Не бих могла да откроя един конкретен спомен – имам цяла палитра от моменти, които ме изпълват с удовлетворение. Всяка среща с децата, всяко тяхно постижение, всяка емоция по време на празник – те ме вдъхновяват да продължавам.
Ако върнете лентата назад, какво помните повече – трудностите или хубавите моменти?
Признавам, имало е трудности. Но аз съм от хората, които не се спират пред тях. Запретвам ръкави и търся решение. Истината е, че колкото по-големи са предизвикателствата, толкова по-сладки са успехите след това. Имам късмета да работя с невероятен екип, с който заедно преминаваме през всичко.
А какви са плановете ви за бъдещето?
Натрупахме много опит, който сега използваме с увереност. Ще продължим да обучаваме, да възпитаваме, да съхраняваме българското. Наред с традиционните часове, ще продължим да работим по проекти. Един от най-значимите тази година е „Неразказани истории – преодоляване на езика на омразата чрез изследване на исторически събития“, съвместно с Националната професионална гимназия „Ломоносов“ в София. Учениците ни проучиха историята на българите, заточени в лагера Маутхаузен край Линц – един труден, но важен урок по памет, човечност и толерантност. Надявам се да има още такива инициативи, които да свързват децата ни с живата история.
