8.2 C
Виена
вторник, 19 октомври, 2021
spot_img
Още
    НачалоБългарияМария Касимова-Моасе: В Европа всички сме под един юрган

    Мария Касимова-Моасе: В Европа всички сме под един юрган

    Мария Касимова – Моасе е не просто журналистка с дългогодишен опит, но и чудесна разказвачка. Тя е авторка на книгите „Близки срещи със смесени чувства“ и „Балканска рапсодия“, както и на разказваческото шоу „Свободно падащи истории“. Тази година излезнаха нейните „Записки от Шато Лакрот“, издадени първоначално като аудиосериал за платформата Storytel.  Романът проследява „титаничния сблъсък на цивилизациите“ – Лили Иванова срещу Едит Пиаф, леля Дочка и лелинчо Трифчо срещу мадам Жонвиев и мосю Жан-Батист дьо Лакрот, или просто казано парижкото „Et voilà” срещу злокучанското „Е, те така те“.

    Въпрос на дни е Мария да се срещне със своите читатели в БКИ „Дом Витгенщайн“ във Виена. Това е приятният повод да разговарям с нея днес. И леко нахално да я заразпитвам за живота ѝ на френска снаха.

    Повече за събитията, свързани с гостуването на Мария Касимова-Моасе във Виена може да научите ТУК и ТУК.

    Интервю Роси Михова

    Бонжур и Вилкомен, драга Мария! В Шато Лакрот смесването на езиците и побългареният френски е повод за смях, но и за размисъл. Доколко е важно в една смесена връзка всеки от партньорите да говори родния език на другия? Доколко е важно да говорим на един и същ език?

    По принцип езикът е нещо много важно. Аз съм расла в многоезична среда. Баща ми (актьорът Хиндо Касимов – бел. ред.) говореше перфектно турски език. Баба ми знаеше гръцки, арменски и иврит от махалата в Бургас, а с дядо ми си говореше на турски всеки път, когато нещо не бе за моите детски уши. След като поотраснах самата аз учих в различни етапи от живота си различни езици. Тук обаче ще спомена специално уроците по английски език при г-жа Вера Калчева, майка на писателя Христо Калчев. От нея научих много неща не само за неправилните глаголи и перфектните времена, но и за „перфектните“ английски обноски и ключовите моменти от английската история и култура. Защото езикът не е просто граматическа конструкция. Той е комплексна система, която пренася всички наши натрупани ценности и отношения към живота.

    Точно затова в началото на брака си се чудех как ще живеем като семейство, като мислим на различни езици.

    С времето обаче установих, че всъщност ние само говорим на различни езици, но иначе мислим на един и същ. Защото най-важно си остава това, какво влагаме в думите – какво разбираме под отговорност, грижа, любов. Не е толкова важно дали ще кажем обич, или amour, или Liebe. Важно е смисълът, който се крие зад тях, да е споделен.

    И затова, макар че със съпруга ми говорим различни езици, ние се възхищаваме, гневим и смеем на сходни неща. Имаме и сходно чувство за ирония и самоирония. Разбираме се от половин дума, независимо от езиковите трудности.

    А трудностите са най-вече в усвояването на онези характерни изрази, които носят конкретни културни препратки. С една дума – готините лафове. Но пък това е много интересно поле на общуване, защото  през тези уж небрежни реплики човек научава много за света на другия. Например, на български език тъмните петна по ръцете на възрастните хора се наричат старчески петна. На френски те се наричат „гробищни маргаритки“. Звучи малко стряскащо, но пък е показателно за френското отношение към смъртта – леко насмешливо, но и с усещане за достойнство. Във френските представи  човек е редно да бъде изпратен с почит, а не с рев. А това е нещо чуждо за нашата балканска традиция, в която има дори платени оплаквачки.

    В крайна сметка обаче най-задушевните разговори всеки започва на своя роден език. Доколкото ползва друг, то е само, за да се доизясни някой нюанс или детайл. Например, аз лично най-добре се ядосвам на български. Ето, онзи ден се възмущавах пред мъжа ми от една груба жена на пазара. Той веднага прояви емпатия и се опита да ме успокои: „А, бее, остави яяя… Това е една простатка“. Смеем се и си създаваме наш домашен фолклор от мои грешки на френски език и негови на български. И всички в семейството ги знаят и използват.

    Мария Касимова-Моасе ще представи книгата „Записки от Шато Лакрот“ на 29 септември в БКИ“Дом Витгенащйн“. Всички подробности за събитието ще намерите ТУК.

    Кое е най-трудното в един смесен брак, което иначе ни е спестено?

    Това, че нямаме общи културни спомени. Съпругът ми няма как да знае, например, какво значи да си български тийнейджър през 1980-те. И колко сложно е било да  слушаме същата музика, която е слушал той тогава. Или каква радост и повод за гордост е бил личният касетофон. Но липсата на такива допирни точки в крайна сметка прави съвместния живот още по-интересен. Ние непрекъснато преоткриваме личните си истории.

    Кое е най-хубавото в един смесен брак, което иначе ни убягва?

    Това, че човек има допълнителна гледна точка, спрямо която да отнесе всеки проблем. Това е шанс да погледнеш ситуацията отстрани – по нов и различен начин. Аз вече споменах за отношението към скръбта. Но има и други такива големи, животоопределящи теми  – например, отношението към храната, към децата и  приятелите, към свободното време на другия, към изборите в живота. Това са все базисни неща, които често се интерпретират по съвсем различен начин по света и у нас.

    Във Франция, например, много пазят достойнството на децата. Те учат децата да уважават сами себе си. У нас пък ги отглеждаме с една хубава, уютна „домошарност“ и всеотдайност. В този смисъл има разлики, които съм си мислела, че ще ми тежат и ще ме спъват, но те всъщност ми помагат да погледна на случващото се с други очи.

    И си мисля, че ако бях по-млада и трябваше да се сблъскам с тези различия, вероятно щях да имам значително повече спирачки. Защото когато си млад, си склонен към много по-голяма категоричност. Убеден си, че знаеш кое как се прави – например, ако в чинийката остане наядено парче торта, то НЕ се прибира обратно. Но с годините и с опита разбираш, че не всичко е така, както ти изглежда на теб. И че те го прибират това парче, не защото са стиснати, а защото в тази култура храна не се изхвърля.

    В крайна сметка хората имат да отговарят на много по-съществени въпроси в живота от това кога е правилно да се сервира сиренето, например. Защо сме тук, какво имаме да свършим на тази земя, как е най-добре да го направим? И тези въпроси са по-важни от това кой от къде е. Те са основата. Даже бих казала, че те са небето. Те ни провокират да гледаме нагоре, а не да се вторачваме върху кое точно парче земя стъпваме.

    Възприемате ли родината на съпруга си като втора родина? Или фактът, че с най-близкия си човек не споделяте общ произход, донякъде намалява важността на идеята за родина?

    Да, възприемам я като втора родина. Винаги много съм обичала Франция. В детството ми това бе страната на любимите филми на баща ми. После обикнах духа на тази земя. Харесвам начина, по който хората заедно милеят и се грижат за нея. Вероятно и в Австрия е така. Дори в най-малкото село площадчето, кръговото кръстовище, гробищата, детската площадка – всичко е грижливо поддържано и чисто. И човек като мине и го погледне, му става кеф.  Там на общото гледат като на наше. При нас, за съжаление, на общото се гледа като на чуждо.

    Обичам също тяхната любезност. Някои казват, че била фалшива. Не мисля, че е точно така. Това са наши проекции. Защото ние си мислим, че като сме любезни, сме неискрени. И щом ние сме така, смятаме, че и другите хора са така. А то не е.
    Пък и честно да Ви кажа, предпочитам с мен да са фалшиво любезни, отколкото искрено груби.

    Добре. Но ако човек приеме една чужда страна като втора родина, то тогава би могъл да има и трета, и четвърта родина?

    Ами, да. Това са световните хора. Аз много бих искала да съм такъв човек и да имам много места по света, в които намирам нещо сродно на душата ми. Защото сърцето не е разграфено. В него няма мерки и теглилки за това кое колко да обичам. Аз мога едновременно да обичам и да плувам, и да ям праскови, и да приспивам децата си, и да се любувам на дървото отсреща. Това са все привързаности и любови, които не мерим. Те не си пречат една на друга. Те съжителстват в нас мирно и щастливо. И не виждам защо това да не се случва с всички онези места по света, където сърцето ни е у дома и където искаме да се връщаме отново и отново.


    Всеки човек, който пише, всъщност описва себе си. По какво обаче се различава Мария Касимова – Моасе от своята героиня Калина Гъндева Дьо Лакрот?

    Хората понякога възприемат твърде буквално написаното. Имам една съседка, която след като прочете книгата, ми каза съчувствено: „Ма, тя била много зла твоята свекърва“. Всъщност аз стъпвам на някакви комични случки от живота си и след това ги  доизмислям, изфантазирам, украсявам. Калина е много по-търпелива от мен. Тя успява да преодолява трудни ситуации с добронамереност и без да се обижда лесно. Това е качество, което аз бавно и упорито възпитавам в себе си и може би затова й го дадох така – наготово. В много от ситуациите, в които я поставях, аз самата бих реагирала с много сълзи, гняв или драма. А тя минава през тях някак леко и безболезнено. И това много ми харесва. Както ми харесва и нашето общо чувство за хумор.

    Може ли един брак да просъществува без споделено чувство за хумор?

    Според мен – не. Аз си имам пет мои лични критерии, по които преценявам дали бих могла да бъда истински близка и да живея с даден мъж. Не ги степенувам по важност:

    1. Да ядем приблизително една и съща храна, защото около храната могат да се завихрят страховити битки.

    2. Да имаме едно и също чувство за хумор, да се смеем на едни и същи неща.

    3. Да можем да мълчим заедно, без това да ни напряга. Защото когато си мълчиш добре с някого, това означава, че двамата можете и да си говорите добре.

    4. Да да спим удобно и спокойно един до друг, без усещане за физически дисмофорт. Да не ме отвива, да не ме рита, да ни ми хърка твърде силно, да не ми диша в лицето и

    5. Разбира се, да има хубав секс.

    Ето това ми е важно за една интимна връзка и хуморът е задължителен елемент от нея.

    Разказваческото шоу на Мария Касимова-Моасе „свободно падащи истории“ може да гледате на 30 септември в БКИ“Дом Витгенщайн“.

    Всички подробности за събитието ще намерите ТУК

    Ако зависеше от Вас, бихте ли създали институцията на брака?

    Ако не е имало такова нещо до този момент, вероятно не би ми хрумнала идеята да формализирам семейната връзка в брак. Но след като вече го има, аз се радвам, че хората имат и тази опция. Аз подкрепям свободата на избор. Както между другото подкрепям и предбрачните договори. Мисля, че предварителното урегулиране на материалните отношения дава спокойствие. То премахва потенциални поводи за спорове и огорчения. В този смисъл подобно обговаряне на този аспект от нашите отношения не убива романтиката в една връзка. Напротив, то я защитава от ненужни битови конфликти за собствеността и за това на кого в крайна сметка е бойлерът.

    След като прочете романа, читателят неизбежно се пита: все пак европейци ли сме ние, българите? Въпреки закуската с кюфтета на капака на оранжевата лада, чушкопека в багажника и леденото хоро по Йордановден, което така втрещява г-жа Лакрот?

    Абсолютно сме европейци. То е все едно да питаме дали някой дядо от някое родопско село е българин. Вижте, европеец не трябва непременно да се свързва с някаква изтънченост, интелектуалност и респектираща прецизност във всяко отношение. Такъв тип прослойка, със своите маниери и култура, с претенцията си за аристократизъм на духа съществува във всяка държава. Но това е само едно от многото лица на Европа. В същото време навсякъде има и една простодушна и добра леля Дочка и гръмогласен лелинчо Трифчо. На нашия континент съжителстват много образи.

    И ние всички сме европейци по простата причина, че всички живеем на това географско място. А то не е чак толкова голямо. Всички сме под един юрган. През вековете сме разменяли много гени, много готварски рецепти и философски идеи. Това е Европа.

    Накрая ще Ви попитам кое е първото, с което свързвате Виена?

    Детето ми. Виена спаси моето дете. Голямата ми дъщеря се роди със слухов проблем и преди години лекарите в AKH ѝ дадоха нов живот. Аз я родих за втори път тогава. Затова за мен в този град живее Господ. Много го обичам.
    След това тук учи малката ми дъщеря. Сега преоткривам Виена през нейните очи. Харесвам малките улички около Мария Хилфер щрасе, Албертината и изискания ѝ ресторант, харесвам тази западноевропейска стегнатост, съчетана с усмивка. Харесвам артистичната организираност на града. Харесвам хората му.

    СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ
    -- Реклама --

    Последвайте ни

    Календар

    Абонамент за бюлетин

    Последни публикации