17.3 C
Виена
вторник, 4 октомври, 2022
spot_img
НачалоAвстрияБежанците, религията и какво общо има музиката с това?

Бежанците, религията и какво общо има музиката с това?

-- Реклама --

Текст Кристина Угринова, студентка по публицистика и комуникации във Виенския университет

Толерантност. Разбиране. Приемане. Предразсъдъци. Перспектива.

Fluechtlinge-an-der-deutsch-oesterreichischen-Grenze-2-Това са основните теми през изминалите две години. Западът се стреми да приеме всеки, Изтокът е по-сдържан в това отношение. Често правим паралели с България и какво е нормално и приемливо тук и какво е естествено и не подлежи на обсъждане там. Разговорите за политическата реалност станаха дълги и мъчителни, а консенсус няма. Стига се до една определена точка на обсъждане на темата за бежанците и после настъпва кратко сконфузено мълчание. Разговорът започва да върви в друга посока, друга е темата вече, защото на никого не му е ясно какво точно трябва да каже.

Германия премина от „Willkommenspolitik“ към „Abschiebungspolitik“, Австрия сложи горна граница за приемане на бежанци. Всички започнаха да се замислят все повече и повече над тази тема. Истината е, че неспособността да се справим заедно със ситуацията, ни кара да се страхуваме, да се страхуваме да вървим спокойно по улиците, защото виждаме под всяка бурка и под всяко дебело зимно яке бомба и заплаха. Предразсъдъци? Париж, Анкара, Брюксел, Кьолн. Колко още ще има? Колко време ще трае преходът от радикално към нормално и кое изобщо е нормално?

Често се чува и мнението, че мюсюлманството няма място в Европа – Меката на разкрепостените и свободни хора. Религията е само оправдание за всички деяния и е чиста случайност, че ислямът се счита за виновник. Войни са се водели и преди заради религията, ще се водят и сега, ще се водят винаги… Но всяка генерация е неспособна да види истината и да прочете посланието зад действията.

Свобода…

Истински свободни не сме, защото негативното и реалистично мнение не се толерира, но нали сме толерантни и уж разбираме и приемаме различното. Всеки има правото да живее така, както поиска, стига да не вреди на ближните.

Раните станаха много и все още кървят, но ние продължаваме да се оставяме да ни нараняват и след всяка нова кървава следа говорим за любов и разбирателство. Нямаме друг избор, защото сме превъзпитани и промити, защото всичко около нас е толерантност и всичко около нас ни учи на любов – сляпа любов. Любов, без основание, любов не толкова към познатото и нашето, а към непознатото. Историята е показала през годините, че чуждото се възприема трудно и ние сме тези, които биват превъзпитани в стремежа си да угодим и да заживеем с  политиката, която мразим. За омразата сякаш няма място в този свят, защото се счита за плебса и продукт на  низки човешки качества. Но нали сме хора – можем както силно да обичаме, така и силно да мразим. Мразим различното, не можем вече да зачитаме мнение, което е негативно, отказваме да разберем какво е да не приемаш и отказваме да разберем какво означава промяната, неспособни сме да живеем един с друг и да се обичаме с отворени очи.

Абстрактният начин, по който могат да бъдат разглеждани подобни теми, е безумен. Понякога е нужен по-прост пример, за да разберем същината и да направим паралел  с  действителността. Следният пример:

Азис – български певец от ромски произход,

роден в Сливенския затвор, с имидж на хомосексуален, оженил се за мъж в държава, в която това е забранено. Пее чалга, а тя се смята за крайно деградирала музика. Той е всичко, което интелигентният българин  презира. И все пак Ню Йорк Таймс го нареди сред влиятелните личности в света на музиката. Неговата музика се върти навсякъде и всеки в България знае кой е Азис. Всички са много възмутени от него, но все пак той е международно известен.  От няколко години австрийците си имат Кончита  и тя е символ на толерантността, а ние си имаме нашето момче Азис от повече от 15 години и на никого не му пука. И така, когато някой забелязва малкия чалга певец от България, той се  превръща в известна личност, повлияла развитието на музиката в целия свят. Може би не се гледа толкова на музиката, колкото на това, което той пречупва в хората – а това са именно предразсъдъците.

Така е и в политическата реалност, която наистина вече ни се струва и реална на нас – обикновените хора, които са малка частичка от огромната система. Когато войната е далече от нас – добре – не говорим за нея, а когато умират 140 човека в сърцето на Париж, вече започваме да се интересуваме и да обсъждаме. В Африка все още децата умират от глад и то повече от 140 на ден, но медийно това не се отразява толкова щедро. Въпреки това знаем за този факт, но той някак си не ни интересува.

Интересува ни нашето щастие, нашите материални неща и се чудим дали да ядем патица по пекински или телешки антрекот.

____________

Още по темата:

Бежанската дилема

Петък 13-ти

 

 

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ

Реклама

Календар

Реклама

Последвайте ни

Реклама

Абонамент за бюлетин

Реклама

Последни публикации