22.2 C
Виена
понеделник, 27 юни, 2022
spot_img
Още
    НачалоБългарияВъзкресението на един народ

    Възкресението на един народ

    -- Реклама --

    Поздравителен адрес от заместник министър-председателя и министър на финансите Симеон Дянков по случай националния празник на България 3-ти март.

    ________________________________________

    3 март – на този ден изстрадалата ни земя, напоявана столетия с кръвта на чедата си, усети ласката на свободата. Човечеството поздрави непокорна България, възкръснала от руините на вековното робство.

    ТЕКСТ Правда Михайлова

    Страшното било началото. Легендата разказва за кървавите дни и зловещите нощи, в които св. Патриарх Евтимий разбрал, че въпреки отбраната престолният Търновград ще падне. Духовният отец повикал най-добрия майстор леяр и му заръчал: „Направи ми една камбана, която да пее с душата на България!“. „Как да направя такава камбана?“, попитал майсторът. Светейшият патриарх му рекъл да разтопи метал, после донесъл една овехтяла книга, целунал я и просълзен я хвърлил в горящата лава… В тази книга била написана историята на България. Когато камбаната била готова, я изкачили на най-високия връх – Царевец. Оттам се понесъл гласът ù – протяжен, съдбовен…Разярен, кръвожадният Сюлейман Челеби заповядал да изковат от камбаната ятагани. Но когато друговерците се опитали да я смъкнат от камбанарията, тя паднала и потънала дълбоко в земята. Този черен ден бил 17 юли 1393 г. Замлъкнала камбаната и 500 години мълчала.

    Пет века под звъна на ятагана отечеството носело черна рана в сърцето си. Пет века коравият хляб на народа се замесвал с горчиви сълзи вместо с бучка сол. До този ден.

    Оттогава всяка година с първия полъх на тихия пролетен вятьр, с чистата белота на нежното кокиче, със слънчевата радост в детските очи и волния трепет на лястовичите криле 3 март ни напомня делото на Апостола, слязъл от черното бесило и тръгнал през вековете към нас и към нашето време. Напомня ни песните на един войвода, приел куршума на Вола, но разлюлял дълбоките пластове на робското съзнание. Напомня ни устрема на Хвърковатата чета на Бенковски и святите кървави клади на Батак.

    На 3 март благоговеем в признателност към великия поход на северните воини – от стръмния дунавски бряг при Свищов през долината на смъртта край Плевен до старопланинските преходи и гордите канари на Шипка. „На Шипка всичко е спокойно!“. Тук всичко е безвремие! Тук всичко е безсмъртие! Въздухът, скалите… и пръстта!

    На 3 март се свеждат знамената на българската бойна слава. Над стихналите площади звучат имена – хиляди руски, румънски, финлански и хиляди български, „венчали България с лаврови венци“. И прекланяме в почит чела, заслушани в думите на поета:

     

    Българийо, за тебе те умряха,

    една бе ти достойна зарад тях

    и те за теб достойни, майко, бяха,

    и твойто име само кат мълвяха

    умираха без страх.

     

    Нека носим йоще срама по челото,

    синила от бича, следи от теглото;

    нека спомен люти от дни на позор

    да висне кат облак в наший кръгозор;

    нека ни отрича исторйята, века,

    нека е трагично името ни; нека

    Беласица стара и новий Батак

    в миналото наше фърлят своя мрак;

    нека да ни сочат с присмехи обидни

    счупенте окови и дирите стидни

    по врата ни още от хомота стар;

    нека таз свобода да ни бъде дар!

    Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

    свети нещо ново, има нещо славно,

    що гордо разтупва нашите гърди

    и в нас чувства силни, големи плоди;

    защото там нейде навръх планината,

    що небето синьо крепи с рамената,

    издига се някой див, чутовен връх,

    покрит с бели кости и със кървав мъх

    на безсмъртен подвиг паметник огромен;

    защото в Балкана има един спомен,

    има едно име, що вечно живей

    и в нашта исторья кат легенда грей,

    едно име ново, голямо антично,

    като Термопили славно, безгранично,

    що отговор дава и смива срамът,

    и на клеветата строшава зъбът.

     

    О, Шипка!

    Три деня младите дружини

    как прохода бранят. Горските долини

    трепетно повтарят на боя ревът.

    Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

    гъсти орди лазят по урвата дива

    и тела я стелят, и кръв я залива.

    Бури подир бури! Рояк след рояк!

    Сюлейман безумний сочи върха пак

    и вика: „Търчете! Тамо са раите!“

    И ордите тръгват с викове сърдити,

    и „Аллах! гръмовно въздуха разпра.

    Върхът отговаря с други вик: ура!

    И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

    дружините наши, оплискани с кърви,

    пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

    всякой гледа само да бъде напред

    и гърди геройски на смърт да изложи,

    и един враг повеч мъртъв да положи.

    Пушкалата екнат. Турците ревът,

    насипи налитат и падат, и мрът; –

    Идат като тигри, бягат като овци

    и пак се зарвъщат; българи, орловци

    кат лъвове тичат по страшний редут,

    не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

    Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

    Три дни веч се бият, но помощ не иде,

    от никъде взорът надежда не види

    и братските орли не фърчат към тях.

    Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

    кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

    Талазите идат; всичките нащрек са!

    Последният напън вече е настал.

    Тогава Столетов, наший генерал,

    ревна гороломно: „Млади опълченци,

    венчайте България с лаврови венци!

    на вашата сила царят повери

    прохода, войната и себе дори!“

    При тез думи силни дружините горди

    очакват геройски душманските орди

    бесни и шумещи! О, геройски час!

    Вълните намират канари тогаз,

    патроните липсват, но волите траят,

    щикът се пречупва – гърдите остаят

    и сладката радост до крак да измрът

    пред цяла вселена, на тоз славен рът,

    с една смърт юнашка и с една победа.

    „България цяла сега нази гледа,

    тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

    ако би бегали: да мрем по-добре!

    Няма веч оръжье! Има хекатомба!

    Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

    всяко нещо удар, всяка душа – плам.

    Камъне и дървье изчезнаха там.

    „Грабайте телата! някой си изкряска

    и трупове мъртви фръкнаха завчаска

    кат демони черни над черний рояк,

    катурят, струпалят като живи пак!

    И турците тръпнат, друг път не видели

    ведно да се бият живи и умрели,

    и въздуха цепят със демонский вик.

    Боят се обръща на смърт и на щик,

    героите наши като скали твърди

    желязото срещат с железни си гърди

    и фърлят се с песни в свирепата сеч,

    като виждат харно, че умират веч…  

    Но вълни по-нови от орди дивашки

    гълтат, потопяват орляка юнашки…

    Йоще миг – ще падне заветният хълм.

    Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

     

     

    И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

    спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

    славата му дивна като някой ек

    от урва на урва и от век на век!

    СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ

    Реклама

    Календар

    Реклама

    Последвайте ни

    Реклама

    Абонамент за бюлетин

    Реклама

    Последни публикации