Разговорът води Елица Ценова
Снимки Красимира Димова (личен архив)
През 2011 г. в интервю за сп.“Българите в Австрия“ казахте, че помагате на хората в Априлци, защото „така ми е таман на душата“. Какво продължава да Ви носи удовлетворение през последните години?
Аз продължавам с моите проекти в България и по-конкретно в Априлци и те ми носят много радост. Ето, написах и книга, която е повод за срещи с читателите. На последното представяне на „Макове сред асфалта“ в Русе при мен дойде непозната жена и ми пъхна малко пакетче в ръката. Оказа се, че вътре има огърлица и бележка „Благодаря Ви, че влязохте в живота ми точно, когато имах най-голяма нужда. Вие ми помогнахте да намеря пътя“. Е, стана ми таман на душата, защото за какво са литературните четения, ако не да помагат, да раздвижват нещо.
Продължавам да се вълнувам и да се измъчвам от несправедливостта. Ето сега съм поканена да чета текстове на честванията на 150 години от Априлското въстание и 50 години от основаването на град Априлци, а ме гложди една несправедливост. Става дума за свещеник Ради Попмихов от Ново село. Той е бил активен участник в боевете и е осъден на смърт, но за да се подготви обесването му, принудително му е отнет свещеническия сан. Има многобройни свидетелства за това, особено изчерпателен е Захари Стоянов и въпреки това, името на Ради Попмихов го няма на иконата на Новоселските мъченици, няма го и в историческите доклади. Написах един текст по този повод, защото изпитвах огромна нужда да изрека на глас, че този човек е светец и че е несправедливо да не знаем за неговия подвиг.
Вие носите Априлци в сърцето си и преди години споделихте, че сте потресена не само от бедността, но и от отнетото човешко достойнство, не само от липсата на грижи, но и от липсата на надежда и перспектива. Смятате ли, че категории като достойнство, морал, добро се промениха с времето?
Те не се промениха, а започнаха да изчезват. Ние сме претъпкани с други неща и сякаш вече нямаме нужда от тях. Коя институция – църква, министерство, училище се интересува от човешкото достойнство? Отиват си вече хора, живеели с тези категории в сърцето. Имаме чудни млади хора, но те се нуждаят от примери. Днес имаме друга представа за това кое е ценно – стремим се към марката телефон, кола, престижна професия.
Героите на разказите в книгата Ви „Макове насред асфалта“ са обикновени хора, които се борят да защитят достойнството си.
Да, но те не използват тези думи, те ги живеят. Ето в разказа „Целец“ се разказва за дядо ми, който е участвал в три войни. Той спасява съседа си на фронта, защото просто не може да постъпи по друг начин. Няма колебания, няма морална дилема, знае, че „куршумът пожалва, ама душата – не. Ще те яде, додето те изяде“. Така той е късметлията в тази ситуация, защото съвестта му остава чиста. За благодарност вместо да му носи заклано агне за Георгьовден, иска комшията да му чете вестник.
Заглавието на книгата Ви е метафорично. Ако маковете са тези обикновени хора, борещи се да съхранят достойнството и морала си, какво е асфалтът? Тежката комунистическа система, която премазва личността?
Да, точно така. Преди много години при една разходка видях трева и лайка в напукания асфалт. Имаше още и макове – крехки и все пак силни. Опитах се да откъсна един и се оказа, че той е пуснал здрави коренчета в тези корави пукнатини. Замислих се колко малко му е трябвало, за да оживее – слънце, няколко капки дъжд, няколко зрънца почва, в които да се закрепи.
Асфалтът е системата, която за по-сигурно минаваше отгоре и с валяк, за да изравни и потъпка всичко – желание за изява, за творчество, за полет.
Защо тогава в последните години има толкова носталгия към тази социалистическа система?
В последните години сме вкарани в една чисто екзистенциална несигурност – животът поскъпва, има войни. Това ни прави носталгични към едно време, в което имаше сигурност, нямаше гладни и безработни. Първата ми заплата като преводач беше 70 лева и стигаше да ям хляб и мляко – нищо работа, но не си гладен. Всеки имаше по някакъв начин покрив над главата – казвам по някакъв начин, защото за държавно жилище или кола се чакаше по 20 години. Имаше някаква елементарна сигурност и предвидимост и хората бяха свикнали държавата да се грижи за всичко.
Лесно се забравя обаче колко бяхме унифицирани. Забравя се, че да мислиш различно, да имаш идеи, да твориш беше опасно. Дори нуждата от Бог беше стъпкана и нямахме право да изберем в какво да вярваме. Спомням си как един колега не присъства на опелото на баща си, а остана отвън, защото се страхуваше някой да не каже на партийния секретар, че е влязал в църква. Това е едно драматично прекъсване на връзки, тотално унищожаване на индивидуалността.
Всичко, което държи душата на човек жива – връзката със земята под него, с ближния до него, с Бога, беше стъпкано от валяка.
Няма да забравя как майка ми плака, когато отведоха кравите ни. Пред къщата ни татко бе очертал градинка под формата на четирилистна детелина, в която бяха засадени различни цветя – красота. Дойде партийният секретар и се навика, че това са буржоазни работи и че сега, след като ни вземат земята в ТКЗС, ще ни остане място само за лук и домати. Баща ми никога не допусна да нямаме цветя в градината.
Тази носталгия сега е повърхностна, тя не си дава сметка колко безмилостно беше разрушено доверието между хората тогава и как се сочеха с пръст и подозираха. Това са душевни щети, които се отразяват на обществото и до днес.
В този смисъл „Макове сред асфалта“ е и историческо свидетелство за едно тежко време, в което свободната човешка душа оцеляваше трудно.
Разказите Ви обаче са посветени на тези крехки на пръв поглед макове, които успяват въпреки валяка, да намерят своя процеп в асфалта и да се извисят към светлината.
През целия си живот съм срещала макове. Тези хора са толкова чисти, жилави и здрави, че „асфалтът“ на системата не успя да ги скъса. А това, което ги прави така витални и устойчиви, е единствено любовта, дори когато е микроскопично семенце, то може да пробие и да пусне здрав корен навсякъде. Техните истории са толкова въздействащи, че излизат на един дъх.
Работила сте като учител, преводач, журналист, библиотекари винаги сте била свързана с книгите и със словото. Кога започнахте да пишете?
Започнах още в училище и винаги съм писала, но не съм събирала написаното на едно място, не съм го подреждала. Имах плодотворно приятелство и активна кореспонденция с Николай Хайтов, който настояваше да издавам в България. За мен пък беше важно, че съм написала, това, което ми е тежало или развълнувало, и то е излязло от мен.
„Макове сред асфалта“ събира кратки разкази, есета, публицистика, писани от 70-те години до днес. Как се стигна до създаването на тази книга?
Дъщеря ми публикува мой стар разказ на страницата си във Фейсбук и се получиха десетки позитивни реакции и много въпроси кога ще има още такива публикации. Така тя ме убеди, че трябва да издам книга. Подредих разкази, включително и такива, които не са публикувани досега, и написах свързващите текстове, които въвеждат историческия контекст. Получи се интересна смес от лични преживявания и истории.
Аз не съм човек, който седи зад бюрото и мисли как да формулира по-красиво мислите си. Ако случката, на която съм свидетел, ме вълнува – сядам и пиша на един дъх. Всички истории в книгата са истински. Нямам фантазия, не мога да напиша любовен или криминален роман, защото не мога да си измислям герои. Аз имам очи и душа и когато нещо ме хване за гърлото – сядам и пиша.
Какво си пожелавате от утрешния ден?
В мой символ верую се е превърнала молитвата на дядо ми. Няма да го забравя как вечер преди да си легне, заставаше на колене пред една хартиена икона и сякаш разговаряше с Бога. „Господи, виждаш ли, аз си лягам. Доволен съм – добитъкът е здрав, овошките са добре, моите хора са с мен. Хайде и утре пак така!“.
Визитка
Красимира Димова е родена в Априлци през 1948 г. Била е преводач, учител, библиотекар, журналист на свободна практика.
От 1990 г. живее и работи в Каринтия, Австрия. През март 2005 г. учредява Фондация „Априлци“, чрез която подпомага и развива социални, хуманитарни и образователни проекти в община Априлци, като специално внимание се обръща на най-уязвимите групи от населението – стари, болни и хора с увреждания.
„Макове сред асфалта“ е втората книга на Красимира Димова. Тя събира разкази, есета, публицистика, писани от 70-те години до днес, посветени на истински хора с висок морал, които оцеляват в тежките години на тоталитаризма. Тя е своеобразно историческо свидетелство за времето, в което свободната човешка душа оцеляваше трудно.
Първата й книга – „Портети на кокичета“, издадена в Австрия през 2017 г. и претърпява пет тиража.
Книгата „Макове сред асфалта“ на Красимира Димова ще бъде представена във Виена на 8 юни 2026 от 19.00 ч. в клубното помещение на БКПО „Кирил и Методий“ (Kühnplatz 7, Виена 1040).
