Интервю Елица Ценова
След 1944 царската тема е слабо застъпена в научните изследвания. Дойде ли времето тази ниша да бъде запълнена и възможно ли е вече тя да се изследва без емоции и страст?
До много скоро царската тема в България беше разглеждана като нещо табуизирано, елитарно и екстравагантно. Основания за подобно отношение след 1944 г. има много – при комунизма „царското“ е поставено под почти пълна забрана, а научни изследвания и архивна работа в това направление остават привилегия предимно на лоялни на властта историци и литератори.
След промените от 1989 г. именно тази табуизация на темата я превръща в първостепенна и интересна. Особено в издателския бранш обаче покрай появата на поредица ценни и интересни книги на пазара се роят стотици второстепенни, дилетантски обработени и полиграфически некачествени издания. Заблуден от масовостта и декларативността на повечето текстове, през последните над двайсет години читателят остава с впечатлението, че царската тема е от компетенцията на всеки доброжелател или отрицател, без тя да изисква типичната за всяка друга област на познанието задълбочена експертиза.
Слава Богу, последните десетина години показват сериозна промяна на горната практика. Периодът на Третото българско царство се нареди сред важните теми на съвременната ни историография – място, което той заслужава.
След Освобождението България внася княз, но няма аристокрация, а повечето хора тогава са или самоуки, или със средно образование. Как страната ни успява да изгради царски двор със съответната структура, длъжности, церемониал?
Дворът се създава на базата на утвърдена европейска практика, дори при липсата на опит и аристокрация. Решаваща роля изиграват самите владетели, въпреки големите различия в характерите и мащаба им.
По какво българският царски двор се отличава от останалите такива в Европа в този период?
Е, няма как да няма разлики в новосъздадена България на фона на столетни монархии! Разликата е най-вече в мащаба, не в качеството или в наличието на необходимите длъжности и задължения.
Има ли нещо общо, което обединява владетелите на Третото българско царство?
Александър, Фердинанд и Борис (оставям Симеон настрана поради възрастта) са много различни и на моменти противоположни. Но и тримата са обладани от намерението да служат на България, превръщайки я в европейска държава. И – колкото и да е странно – успяват за невероятно кратък срок.
_______________
Проф.Петър Стоянович: История се пише хладно и с дистанция
_______________
Знам, че като историк не си позволявате емоции към героите, които изследвате, но все пак има ли личност от царския двор, която Ви е особено симпатична?
Симпатична не знам, но интересна – да. Например един Страшимир Добрович, дългогодишният началник на Тайния кабинет на Фердинанд, е бил живата историческа памет на държавата. Това е човекът, когото монархът е изпращал да преговаря с партии и политици. Представяте ли си как биха изглеждали едни негови спомени? Безценно.
Книгата обхваща много съществен период от българската история – време, в което България категорично поема своя европейски път. Могат ли да се направят паралели с годините след 1989 г, когато страната ни отново търси своята европейска идентичност?
Разбира се, макар повечето паралели да са тъжни и в наш ущърб днес. Факт е, че в края на XIX и началото на XX век – само за едни никакви 25 години, България стана европейска държава, което ние днес още догонваме.
Подхванахме темата за паралелите между „тогава“ и „сега“, така че ще Ви попитам кои са за Вас най-отчетливите прилики между политическия и обществен живот, който Вие изследвате, и този, който наблюдаваме днес?
За да го кажа накратко: нищо ново под слънцето.
Но е факт, че през последните десетилетия България е управлявана от все по-необразовани и непочтени хора. И виждам, че това от изключение се превръща в тенденция.
Ние сякаш с лекота вярваме, че сме изключителни и неповторими като народ. Имаме ли реална база за такова самочувствие или то лежи на псевдопатриотични лаври?
Твърденията трябва да почиват на доказателства, а постиженията – на сравнения. Иначе до гроб ще се бием в гърдите, че „от Витоша по-високо нема“. Патриотизмът е прекрасно чувство, но не помагаме на България, ако той няма покритие в действията на нацията.
Царска България е ключова епоха от българското минало. Има ли нещо от нейния дух и атмосфера, което искате да усетите и в днешна България?
Готовност за обществена (само)жертва, предприемчивост, готовност за поемане на отговорност, почтеност. Сигурно мога да се сетя за още много неща, но и това говори достатъчно. Казвам го без никаква идеализация на онзи период, но наистина се притеснявам от сравнението с днес.
И тъй като предстои да представите книгата си във Виена, ще Ви помоля да разкажете някой любопитен епизод от нашата царска история, свързан с този град.
Хайде да оставим и нещо за личната ни среща в Дом „Витгенщайн“ на 12 юни от 18 ч. Мисля, че ни очаква един интересен разговор. Заповядайте!
Визитка
Проф. Петър Стоянович е роден през 1967 г. в София. Той е правнук на Иван Стоянович-Аджелето. Възпитаник е на Виенския университет с две специалности: „Обща история“ и „Източна и Югоизточноевропейска история“, доктор по философия на Виенския университет. Дипломат (1998-2001) и политик (2001-2010). Автор е на множество статии, на научния труд „Между Дунав и Нева. Княз Фердинанд през погледа на австро-унгарската дипломация 1894-1899 г.“, както и на книгите „Известният непознат Иван Стоянович“, „Пътят към София“, „България от първо лице“, „Фердинандеум“, „Кухнята на баба и проклетото ѝ внуче“, „Завоят на изток“ и „Несвършващо време. Спомени“.
