8.2 C
Виена
вторник, 19 октомври, 2021
spot_img
Още
    НачалоAвстрияАктьорът Иван Бърнев за киното и оставените след нас „Стъпки в пясъка“

    Актьорът Иван Бърнев за киното и оставените след нас „Стъпки в пясъка“

     

    снимка Алекс Андонова

    Иван Бърнев е един от най-талантливите и обичани български актьори, познат на публиката с ролите си във филмите „Бащата“, „Зад кадър“, „Кецове“. Носител е на две награди „Аскеер“ за ролите си в представленията „Полет над кукувиче гнездо“ и „Вечеря за тъпаци“, награда „Икар“, награда на Съюза на филмовите дейци и награда на „Друмеви театрални празници“. През 2006 г. е номиниран за най-добра главна роля на Международния филмов фестивал „Берлинале“ за превъплъщението му във филма на именития чешки режисьор и носител на „Оскар“ Иржи Менцел „Obsluhoval jsem anglického krále“ („Служих на английския крал“).

    Интервю Бояна Никова, специално за Melange Bulgaren:

    Какъв бе първият Ви досег със седмото изкуство? Какво Ви запали да се занимавате с кино?

    Първият ми досег с киното беше във Варна, където израснах. Най-обичах откритите летни кина и любимите ми филми бяха тези с каубои и индианци. Чудя се защо е било така, но досега не съм си отговорил. Сега, след като е минало време, си давам сметка, че те са снимани с анаморфотни обективи и са свързани винаги със страхотни гледки – особено екзотични за нас по онова време. Ето такива неща са ме пренасяли в други светове, които може би съм искал да видя, да усетя, да узная и изживея един ден.

    Човек като стане актьор може да изживява различни животи – може да бъде от индианец до каубой. Баща ми често ни водеше с брат ми да гледаме филми. Той самият и до ден днешен много обича киното и съответно тази страст (нищо, че после ми стана и професия, успявам да се отделя от това) се запази и при мен. Разбира се, сигурно има нещо „замърсено“ в очите, с които сега гледам, но страстта ми към доброто, хубавото кино остана и даже вкъщи си имам проектор. С огромно нетърпение, особено когато съм си набелязал някой филм, чакам вечер да се стъмни – малко като летните кина – за да се пренеса за два часа в друг свят.

    За съжаление много филми на големи режисьори не са познати на голяма част от сегашното поколение, че дори и на част от моето. Киното е един океан, който човек безкрайно може да изследва и никой не може да ме убеди, че няма какво да се гледа или че всичко е изчерпано – напротив!

    Какви филми и кои режисьори бихте препоръчали на младото поколение?

    Винаги препоръчвам Чаплин. За мен той е образец. Най-трудното нещо е да направиш трагикомедия. Чудното при Чаплин е как без думи той успява да направи така, че публиката да симпатизира на един малък човек, да се смее през сълзи и обратното. Той предизвиква такава силна обич, че човек го следва и наблюдава във всички неща, които прави. Ето това е гениалното! Не мога да си обясня как се получава това. Знам, че много е работил, че много е изпипвал нещата и че е правил много дубли, но някак си не е само това. Като че ли има нещо, което той си носи – един такъв драматизъм от лондонските си години на бедност, в която е живял. Той успява да не затъне в тинята на големия драматизъм и не повтаря „Вижте колко е зле, колко е трагично“, а напротив – успява да го освети от комичния момент, за да може трагичното да бъде оценено. Такива са му и филмите като „Хлапето“ и „Великият диктатор“. Вижте с какъв голям проблем се захваща, който тогава е бил и все още е истински ужас. Той го хваща, поставя и разглежда под такъв ъгъл, че чак успява да го осмее.

    Комедията какво е? Ние се смеем на някой много сериозен проблем и колкото по-сериозен е, толкова повече се смеем. Въпросът обаче е режисьорът да притежава този поглед, че да даде на нас зрителите изхода – да не си прережем вените, гледайки, а да отидем в другата посока, да се посмеем и да си кажем „Е не, човекът, това е невероятно същество!“ Същество, което може да бъде безкрайно изследвано, наблюдавано и пак ще продължи да изненадва.

    Братя Маркс също са уникални. И филмите на Менцел засягат изключително сериозни проблеми. Именно това е голямото майсторство – да можеш да погледнеш даден проблем под смешен ъгъл! И си казвам, ако спреш да се смееш на Бъстър Кийтън, на Чарли Чаплин, на братя Маркс, значи проблемът не е в тях, а в теб, в нас. Взели сме се много насериозно. Светът може да се променя технически – можем да летим, да проектираме, да стъпваме на Луната, да ходим до Марс, но ми се струва, че по отношение на човешките взаимоотношения, не е напреднал много. Даже мисля, че доста сме се върнали назад, заглушавайки едни човешки пориви и прибавяйки куп предразсъдъци. Тези филми са страхотна храна за правене на кино и осмиване на човешки недостатъци и в този смисъл, според мен, те ще продължат да бъдат актуални.

    Във филма „Стъпки в пясъка“ сте заедно с Асен Блатечки, Ненчо Илчев, Башар и Карла Рахал, с които сте бил във втория випуск на проф.Стефан Данаилов. Какво е усещането да си партнирате със състуденти, но не на учебна сцена, а вече пред камера? На какво ви научи Мастъра?

    Ние бяхме първият клас на Ивайло Христов, който е режисьор на филма. Художествен ръководител на класа беше Стефан Данаилов, а пък Ивайло Христов влезе в началото на втори курс като асистент. Другите асистенти бяха Илия Добрев и Иван Налбантов. С Ивайло стана една много яка спойка. Ние всички бяхме изключително впечатлени и изненадани, когато влезе, защото за нас той беше идол. На Стефан Данаилов му казвахме Мастъра, на Илия Добрев – Тийчъра, а пък на Ивайло Христов – Брадъра. Казвам това, защото Ивайло успя да премахне всякаква дистанция с нашия клас и станахме много близки. Затова и после, когато той написа сценария за „Стъпки в пясъка“, беше си избрал конкретни хора. Ние тогава вече бяхме попораснали, не бяхме първа цедка, имахме вече малко по-зрели физиономии. Мисля, че Ивайло е от тези режисьори и сценаристи, които, докато пишат, трябва да си представят точно кой ще играе дадена роля. Когато ни събра,  бяхме най-мега-щастливите хора и сякаш си паднахме точно на мястото, но, разбира се, и отговорността беше голяма.


    Филмът „Стъпки в пясъка” ще бъде достъпен безплатно в Австрия


    Мога да кажа, че „Стъпки в пясъка“ е изключително вълнуващо пътешествие. Спомням си периода, когато бяхме събрани в района на Ново село и работехме по ученическия ни период във филма. Беше такава веселба – младият дух  кипи без значение къде го сложиш – в бар, каравана, пред или зад камера. Накрая останах сам, защото на повечето колеги им свършиха снимките, а аз трябваше да продължа с „по-възрастния период“ и се чувствах много тягосно.

    Образът, който играете в „Стъпки в пясъка“, е на Слави – българин избягал зад граница преди 89-та година. През каква подготвка преминахте за тази роля?

    Спомням си една конкретна ситуация – моментът, в който Слави трябва да се появи на брега на Дунав. Аз съм с неопрен и перука и трябваше да се гмурна. Снимахме през март месец. Бяха ми сложили едни тежести, за да не ме отнесе течението. Емил Христов е сложил осветлението на точно определено място и аз трябва да изляза там. Казват ми – „Трябва да се гмурнеш и да се потопиш за 10 секунди, за да се заравни отгоре водата и след това да се появиш.“. Докато навлизах във водата с дрехите и неопрена, си мислех „Студ, студ, ама търпи се“. Обаче момента, в който казаха „Камера работи, потапяй се“, имах чувството, че все едно се строшиха 10 бутилки в главата ми, някаква такава жестока пронизваща болка. Първата ми естествена реакция беше да изляза на повърхността, но си казах „Стискай зъби“. Бях се хванал отдолу за тези торбички с пясък (тежестите). Стана! И си казах, че това ще е някакъв жесток кадър. Гледам го после – то толкова за кратко, че изобщо човек не би си помислил, че сме  отделили цяла вечер да го снимаме. И на всичкото отгоре веднага след този кадър героят ми трябваше да бъде пльоснат чисто гол и да реве като малко дете.

    Трудно ли Ви беше да изградите образ на човек, прекарал дълги години в чужбина?

    Българите в чужбина са хора, които знаят какво им е коствало да направят тази крачка. Много често, когато си в родината, си казваш „Ех, колко им е хубаво там на уреденото“. Но когато отидеш там, не с цел туризъм, установяваш, че тези хора са изправени пред оцеляване в изключително трудна среда. Дори да се справиш с материалното живеене, едно друго нещо остава и то пробива. Самият Слави, истинският човек, по чиято история е написан сценария за  „Стъпки в пясъка“, разказва всичко това на Ивайло Христов на летището след турне в САЩ – има едно дяволче, което казва: „Не си си на мястото, не си си на мяс-то-то! Тук имаш ли значение за някого?“ Може би някои успяват да го прогонят, но за мнозина то си остава да дълбае в душата.

    Факт е, че не съм емигрирал. Имали сме желание и даже продължаваме от време на време да се питаме защо не се махнем от тук. Но първо трябва да се примиря с едно-единствено нещо – да се разделя с професията си, а още не съм готов да се сбогувам и може би никога няма да съм.

    Вярвам, че децата на тези хора някой ден ще имат желанието да се върнат, да видят от къде произлизат, тъй като нашата родина е силно притегателна. За тях може би вече няма да е родина, а родината на техните родители. Слава Богу, има млади хора, за които вярвам, че поемайки нови знания, поемайки най-доброто, ще се върнат и ще споделят опита и познанията си.

    Мъчно ми е, че толкова българи живеят навън и износът на хора продължава да тече. Страхът ми е, че това, което управляващите направиха през последните години, с нищо не допринася за завръщането на тези млади хора. Ако след тези избори нещо не се промени, ще има талази на тръгващи си. Защото както знаем, децата от следващото поколение са по-добри от нас, по-талантливи от нас, по-умни и по-свободни от нас. Нищо, че е толкова лесно по-възрастните да кажат „Ееее, ама те нищо не разбират.“ Не, младите са еволюционно по-добри от нас. И тези хора усещат с кожата си,  когато някой ги лъже и не им подготвя добра среда за живеене. Имам вярата, че точно тези млади съвсем скоро ще поемат управлението на държавата, а тяхното съзнание няма да е с един крак стъпило в социализма.

    Как успявате да постигнете това живо, ненапудрено, истинско присъствие не само пред камера, но и на театралната сцена? Талант или работа?

    Хубавите моменти от филмите, в които съм участвал, са истински изживени. Казвам хубави, защото сега, когато отново се гледам, има неща, които бих пипнал, бих променил. Честно казано това е шизофреничното в нашата професия – ние хем си даваме сметка, че играем, хем обаче ни е и сладко да преживеем ситуацията. Особено в киното, камерата може да е насочена към теб – представете си един близък план – ако ти се правиш, че мислиш за нещо, че гледаш някого и ти същевременно наистина мислиш за този някой, има огромна разлика със ситуация, в която не го правиш в действителност. Това веднага си личи. Има много разсейващи елементи в киното, които могат да ти попречат да не преживееш нещо или пък да преживееш, но в този момент камерата да не е на фокус или да не го хване. Или пък всичко е наред с камерата, обаче ти ще се разминеш със секундата миг истинност, която е търсена. Комплексно е. Възможно е и точно в този ден да не си в най-добрата кондиция. Може само заради това, че не си се наспал, да излъчваш, очите ти да говорят, нещо тотално различно от това, което трябва да бъде. Става въпрос дори и за физиология, която ние даже не управляваме.

    Понякога си казвам „Господи, колко е трудно, по-трудно е даже и от театъра!“. А когато отида в театъра, и видя какъв друг труд се полага, си казвам „Абе, не съм много убеден, че тук е по-лесно!“ В киното снимачният ден е тежък – става се рано, отива се на някакво място, което изобщо може да не ти харесва, може да е студено, да е ветровито точно тогава, когато си болен и т.н. и е възможно накрая сцената даже да не се получи.

    Опитът помага да не изгубиш енергия за мига, а същевременно пък чувствителността ти, това до колко си влязал с двата крака да преживееш момента, ти помага да бъдеш най-верен на образо, който изграждаш.

    Какво означава за Вас номинацията за ролята на Ян Дите в „Obsluhoval jsem anglického krále“ („Обслужвах английския крал“) на Международния филмов фестивал „Берлинале“?

    Бях поканен от София Филм Фест на прожекцията на „Обслужвах английския крал“ в Дома на киното. Отидох половин час преди края на филма, за да зърна някой друг кадър. Гледах и имах чувството, че това се е случило с някой друг, а не с мен. Много години са минали от тогава. Цялата ми игра, цялото ми превъплъщение е заслуга само и единствено на Иржи Менцел. За жалост той вече не е между живите, много ми липсва. А хората на прожекцията бяха много щастливи и потресени от това колко добър е филмът. Менцел работи с уникални изразни средства. Той е такъв естет – показва жената винаги толкова красива. Един от малкото режисьори е, които обичат дори героя злодей вътре във филма. Зрителите имат усещането, че дори той е представен със симпатия. Точно както при Чаплин във „Великият диктатор“ с образа на Хитлер. Менцел е изключителен човеколюбец! Щастлив и горд съм, че първата част от „Обслужвах английския крал“ е лек цитат на нямото кино и е в тази стилистика. Прекрасно е, че някой ме е накарал и изискал това от мен.

    На Берлинале усетих как филмът се приема извън Чехия и България. Няма да забравя на пресконференцията колко аплодираха самите журналисти, публиката след представянето –  също. Беше фанстастично!

    Една от запомнящите се реплики в „Стъпки в пясъка“ е следната „Един човек в края на живота си се обърнал към Господ и му казал:

    — Господи, защо в най-трудните ми моменти си ме оставял сам! Виж самотните ми стъпки по пясъка…

    — Не! — отговорил Господ. Това не са твоите стъпки, това са моите стъпки, защото в най-трудните ти моменти, аз те носех на ръце.“ Какъв е Вашият начин за справяне в най-трудните моменти?

    Определено е така! Но ми се иска в личния ми живот да мога да преодолявам нещата с по-голям замах, а те са все по-неочаквани и в един момент се чудиш накъде да завъртиш гарда си. Затова и съм влюбен в професията си, чрез нея е някак си по-лесно. Когато започнеш да работиш по пиесата или филма, там вече можеш да наложиш твоите си слабости, страхове и интуиция и по този начин героят става още по-истински. Имаш време да конструираш, да анализираш. Наистина може да се окаже, че стъпките са точно две и съм носен много сериозно (смее се). Но с пълната вяра, че не нося аз, а мен ме носят. Интересно е, че това го установявам не в проблемите, а в щастливите случки. Странно е, че в тези моменти си казвам „С какво съм го заслужил това?“. Ясно е, някой би казал чрез действията. В противовес с героя от филма си задавам този въпрос. Щастливец съм,  че до този момент така са се развили нещата, но това означава, че нося и по-голяма отговорност. Признавам си специално за моя път като актьор, че имам много моменти, които не мога да си обясня и да повярвам откъде са дошли. Дали ще продължиш с вярата или ще повярваш, че ти си човека, който движи нещата, че тези стъпки всъщност са твоите собствени?

    Играете във филма „Бащата“, който беше българската кандидатура за тазгодишната награда „Оскар“ в международната категория. За жалост не успя да влезе в кратката класация, но пък през 2019г. спечели Кристален глобус от Международния филмов фестивал в Карлови вари. Във филма малка роля изпълнява и Мария Бакалова, която е първата българка номинирана за „Златен глобус“ и „Оскар“. Каква е позицията Ви към тези постижения? Пренасочват ли се прожекторите към източноевропейските артисти и филми?

    Това, което се случва на Мария, е мечтано от много български актьори, от мен, от всички. Страшно ѝ се радваме и я подкрепяме! Още повече аз съм гледал „Борат 2“ и това, което тя прави си заслужава да бъде отличено. Личи си, че тя не само заслужава успеха, но и може да го носи. Личи си по начина, по който дава интервюта, не забравя от къде е тръгнала, винаги, когато може споменава България. Това може само да ни прави щастливи!

    Аз смятам, че случващото се на Мария е изражение на нещо, което вече е назряло и е тръгнало да си се случва от няколко години насам, а именно обръщане към източноевропейското кино и актьори. Много се надявахме „Бащата“ да влезе в шортлистата. Имаме чудни филми и нови режисьори, които тепърва ще порастват и ще правят хубаво кино. Най-големият ни успех е „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Стефан Командарев, защото той успя да влезе в шортилистата – последната листа преди да свият и да обявят номинациите. Стефан Командарев направи после и „Посоки“, с който бяхме поканени в Кан. Чухме невероятни отзиви, включително от Ума Търман, която беше председател на комисията тогава. Това е изключителен успех за българското кино! Трябва да се настоява, но това не става със „Сега ще се обадя и ще оправя нещата“. Става с отпускане на средства, с правене на кино, със стимулиране на добрите идеи и младите хора. И когато почнат да излизат повече филми, от тях ще има по-добри и тези по-добри ще ги взимат на фестивали. Ето по този начин ще се заяви позиция. И когато се появи филм, ще си казват „О, дайте да видим , българите пак имат добър филм.“

    През април българите в Австрия ще могат да гледат „Стъпки в пясъка“ благодарение на най-мащабната платформа за легално гледане на български филми „Гледам БГ“.

    Филмът ще бъде достъпен за територията на Австрия от 00:00ч. до 23:59ч. в неделя, 18.04.2021 г.

    Линк към сайта ще бъде публикуван допълнително в края на седмицата.

     

    __________________________

    Още по темата:

    Александър Алексиев, актьор: Когато се отдалечиш от България, можеш да погледнеш нещата от друга перспектива

    Зорница София, режисьор: Румена войвода олицетворява непримиримостта в отстояването на правдата

    СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ
    -- Реклама --

    Последвайте ни

    Календар

    Абонамент за бюлетин

    Последни публикации