Текст Ирина Ботева-Владикова,
директор на българското училище „Св.св.Кирил и Методий“, Виена
На първи март китно дръвче украси класната стая на децата от българското училище „Св.св.Кирил и Методий” във Виена, а по клончетата му за кратко време цъфнаха бели и червени мартенички, направени от сръчните ръце на нашите ученици.
Традиционните работилнички за изработване на мартеници за поредна година събраха в учебните стаи деца и родители, за да направят заедно красивия символ на българското – мартеницата.
Сплитаме заедно бялото и червеното и наричаме на всички добри хора:
Червеното – за здраве и за радост,
бялото до него – за чистота и доброта.
Усмивка да грее по лицата ни
и с любов да раздаваме благородството
и традицията на нашите деди по света!
Да сте живи, да сте здрави, силни и щастливи!
И докато сучем белия и червения конец, ни е хубаво, красиво. Заедно сме, смеем се, пеем песнички за Баба Марта, а тя забързана пристига при нас и ни носи питка и лакомства. Очаровани, децата кичат с мартенички малкото ѝ дърво и слушат интересните приказки, които тя им разказва.
Гледам нашите ученици и се радвам, че през годините успяхме да изградим нашето малко българско гнездо, за тях, нашите деца. От дни не ми дава мира споделеното от един от моите ученици в 5-ти клас. В навечерието на първи март говорим за българската традиция да си връзваме мартенички и любопитно питам децата дали техните австрийски съученици вече я познават? Връзват ли им мартенички и дали те им се радват? Отговорите са различни. Но тази година сякаш преобладава тъжната констатация, че няма смисъл да го правят.
Дали връстниците им не ги разбират или емоционално не могат да се идентифицират с малкия цветен знак на Пролетта!? Или животът вече ги е лишил от напълно естествената способност на децата с лекота да приемат чуждото?
Марто и Белона – тракийските имена на Пижо и Пенда
Един от учениците ми, тихо, интелигентно дете, искрено споделя, че на първи март носи мартеничка, но я крие под ръкава на дрехата си? Веднага към неговото откровение се присъединяват и други негови съученици.
В първия миг оставам без дъх, сякаш сърцето ми усеща дълбоко скритата меланхолия на самотността в душите на тези момичета и момчета.
Как да дадем на децата си самочувствие и сила за бъдещето, за да разпознаят кои са в този забързан и все по-глобализиран свят? Та нали всеки човек се нуждае от стабилна опора, на която да стъпи здраво и да развие своята индивидуалност. А когато корените са прекъснати … Къде е миналото, къде е традицията на дедите ни, къде е мъдростта им? Завинаги ли сме лишили децата си от ценностната система на народа ни? Оставяме ли ги изгубени да се лутат в гората на чуждоземността?
Как да им помогнем? Трябва да им помогнем!
И започвам да разказвам … за БЪЛГАРСКАТА МАРТЕНИЦА.
