Текст Мария Колева
Фейсбук е прегрял от възмущение срещу убийството на 18-годишния Тодор във Враца. От топлите си места натракваме на клавиатурата гнева си и го постваме в онлайн пространството. Там той се среща с яда и разочарованието на други хора, написани пак така на някой компютър, телефон или лаптоп. Споделяме си болката, гнева, възмущението не лично, а опосредено от техниката. Така ще бъде днес, най-много и утре. После ще забравим. Защото опосредената комуникация е нетрайна. Тя бързо се забравя и се разпада в пространството. А Тодор ще го няма за винаги.
Посред бял ден, до сами центъра на Враца пред погледа на дузина свидетели двама бабити пребиват момчето. До смърт. Всички снимат, никой не помага. Никой не вика и полиция. Тъжно. Страшно. Грозно. Момчето загина не при терористичен акт, не от ръката на бежанец, не в автомобилна катастрофа. Отиде си, защото имаше малшанса да живее в държава, в която законите не достигат престъпниците и беше част от общество, в което емпатията и солидарността са забравени понятия. Опасно е да се генерализира, да. Но случаите на апатия и пасивност са толкова много, че определят безмилостно диагнозата за цялото ни общество.
Даваме ли си сметка, че всеки от нас можеше да бъде на мястото на Тодор? Колко лесно пламва искрата на необуздания гняв и насилието в главата на простия човек, израснал със съзнанието и самочувствието, че е безнаказан? Днес много хора споделиха случки, в които са станали жертва на насилието или гнева на подобни бабаити, които не търпят да им се правят дори забележки за прегрешенията. Пострадалите са се „отървали” с по шамар, блъскане, ритник или обидна дума. Колко ли от тях са се оплакали в полицията? Останали са със срама и безсилието.
Какво ще направим, за да запомним Тодор? И още по-важното какво ще направим, за да не допуснем тези зверства да продължат след като допуснахме обществото ни да оскотее и да се озвери до безумие. Ще организираме ли протест срещу собственото си малодушие и бездействие? Или ще продължим да възприемаме реалността не директно от улицата, а опосредено чрез телефони и компютри?
Уж всички знаем рецептата за нормалност – работеща съдебна система, пълноценна полиция, действаща администрация и все нещо ни пречи да я изпълним.
