„Ние непрекъснато консумираме пейзажа, купуваме си километри, независимо дали караме ски по всичките или само по ограничена част.“
Интервю Зорница Маркова
Назаем от Капитал
снимка peoplecheck.de
Лойс Хехенблайкнер е фотограф от Тирол. Но като такъв той е прокуден от Тирол. Противно на очакванията да снима картички с алпийски изгледи и снежнобели писти, облени от слънчеви лъчи, Хехенблайкнер си е намерил друга ниша. Той е документалист на разрухата в планините, на раните, които масовият туризъм е оставил на природата и алпийските села. С прецизността на хирург, както сам се изразява, той показва полета от счупени бирени бутилки и върхове от пластмасови каси след поредния бирен фест на някоя писта. Изровени кратери, улеи, в които са положени кабели, багери, тръби, изкуствени водоеми и асфалт се появяват на местата, които някога са били китни зелени поляни.
Тълпи от хора, светлинно шоу от лифтове, рактраци и машини вместо алпийски звезди в тиха алпийска нощ отбелязват откриването или закриването на сезона. Хехенблайкнер е нежелан творец в собствения си роден край, но уважаван гост в стотици други места, където представя своите изложби. „Капитал“ разговаря с фотографа от Тирол, за да разкаже своята гледна точка към планината и туризма. Междувременно в България тече кампания от страна на министри и местни власти за изграждането на втори кабинков лифт на Банско. Природозащитници обаче настояват за обществен дебат по въпроса и публичност на проверката на концесионния договор за ски зоната в курорта.
Как и защо започнахте да снимате планините и да показвате тяхнотоопустошение, както сам го наричате?
Аз съм роден в Тирол, но съм пътувал много по света и съм снимал на различни места. След всяко завръщане виждах все повече какви щети предизвиква масовият туризъм. Какво всъщност е туризмът? Природата ни е подарила пейзажите, които са култивирани от местното население, от селяните, и туризмът продава тези картини. Чрез туризма ние попадаме в един паралелен на всекидневието ни свят и правим нещо различно от това да ставаме рано и да ходим на работа. Благодарение на туризма ние преживяваме нови неща, има добавена стойност за нас. Ние почиваме през три-четири седмици в годината, а през останалото време трябва да работим. Това е една фабрика за щастие, в която преживяваме и откриваме нещо ново и различно.
От друга страна, този паралелен свят често е обсебен от спекуланти, които не притежават това тънко чувство и не разбират, че природата е ресурс, тя е като човешкия капитал. Това е нещо, което сме получили наготово, но не може да експлоатираме до безкрай. Проблемът тук е, че изплуват колонизаторите на новото време, както ги наричам аз – капиталистите спекуланти, които нито имат дългосрочно мислене, нито носят отговорност да създават нещо за следващите поколения. Те не разбират, че са само временно на това място и че планината не е златна мина, която трябва да се изкопае до основи.
Това колонизаторско поведение от нов тип се мултиплицира на много места, без да се мисли за местното население. Тези хора трябва да разберат, че не бива да правят всичко, което може да се прави. И това е големият проблем.
Като фотограф аз наблюдавам всичко това, наблюдавам света в картини и се питам защо някои хора разрушават основата, разрушават това, от което всъщност живеем. Защо има хора, които имат тази чувствителност, и други, които я нямат и с действията си предизвикват унищожение?
Как изглежда унищожението, което показвате?
Знаете ли, на много от местата хората дори не се чувстват комфортно. Особено там, където се действа екстремно спекулативно – във френските Алпи например. Тези места нямат лице, те имат гримаса. Там има само строителство и нищо друго. Всичко се прави с една-единствена цел – да се спечелят повече пари. Тези места губят образа си. Въпросът е кой ще има силата и ще поеме отговорността не само да построи нещо от бетон, а да създаде нещо със стойност.
Това показват и моите картини. Планините са разрушени, превърнати са в в индустриални зони.
Искам да уточня – аз не казвам, че туризмът е нещо лошо. Напротив, той е важен стълб в икономиката на много държави и аз не съм враг на туризма. За мен важното обаче е как се прави туризъм. Той може да се случва и по един разумен, последователен и устойчив начин, с отговорност. И това го има и при нас на места.
Как реагираха хората, когато започнахте да показвате грозното лице на туризма?
Преживял съм много. Мои изложби бяха забранявани, бях нападан и обвиняван. Това, което направих – показах моя труд навън, в другите държави. За мен е важно международните медии да ме забележат и да признаят това, което правя. Това е потвърждение за успеха на моя труд.
Тук съм като трън в очите на туристическия бранш. Аз работя прецизно, като хирург. Аз не съм воден от мотива да навредя на индустрията, показвам реалността по неподправен начин. Затова и много хора ме взимат насериозно.
Но и в Тирол, и в Австрия има хора, които разбират моето послание, макар и малко. Важно е да се каже, че и тук има компании, например някои определени производители и оператори на лифтове, които работят с високотехнологични решения. Те разбират, че превозват хора, а не чували с картофи. Те също разбират моята работа. Ако броят им стане по-голям, ще съм най-щастлив.
Как може да се постигне балансът между ски туризма и опазването на природата и регионите? Снимали ли сте места, които са успели да намерят този баланс?
Йост Крипендорф е известен швейцарски изследовател, автор на много значими за туризма книги. Той казва, че намирането на баланса е изключително трудно постижимо, защото туризмът изяжда все повече и повече от пейзажа. Къде е границата? Много малко хора са способни да я поставят. Повечето са златотърсачите на новото време, както вече споменах. Те гледат на пейзажа като на стока. Те подхождат с материалното, а не с разумното съзнание.
Ако при вас в България тази граница не бъде осъзната, ще се случи същото, като при нас. Всичко е въпрос на това кой ще вземе решенията – спекулантите и златотърсачите или разумните и мислещите. Моделът е един и същ навсякъде.
източник Diezeit.de
Трябва да се замислим откъде идва този стремеж за непрекъснати ръстове. В един ограничен свят не може да има неограничени ръстове. Това е реалността. В съд с вместимост един литър не може да сипете два литра. Толкова е просто. Икономиката обаче се опитва непрекъснато. В зимния туризъм е така. Има един справочник на германската ADAC (аналогът на СБА в България – бел. ред.) за световните ски курорти. Всеки ски курорт дефинира колко километра писти има и всеки прави нови писти и иска да е по-голям от другия. А като не може да расте повече сам, се свързват няколко ски региона, правят се нови лифтове, за да се увеличат и километрите. Ние самите не може да си сложим границите. След това тези километри се продават на клиента и той взема решението на базата на тях. Ние непрекъснато консумираме пейзажа, купуваме си километри, независимо дали караме ски по всичките или само по ограничена част. Важното е, че сме си ги купили. Това е положението – пейзажът се е превърнал в консуматорска стока на зимната индустрия.
В Източен Тирол има ски региони, които винаги са били пренебрегвани. Те сега са малки и запазени, но не заради разума на някого, а защото икономиката там просто се разви по-бавно. Ако имаха възможността, те по същия начин биха се втурнали да строят нови километри и хотели. Аз самият живея в такъв малък ски регион, но тук ги няма природните дадености, за да бъде по-голям. В случая самата природа е поставила границата. Не знам какво би се случило, ако имахме повече и по-високи върхове.
Има и нещо друго. От значение е и дължината на сезона. Той е само няколко месеца, през които собствениците на лифтовете трябва да изкарат парите. Отделно и разходите за енергия растат. И като погледнете в крайна сметка колко скъпо удоволствие е станал ски спортът, съм силно изненадан как все още има семейства, които карат ски. В Тирол – люлката на ските, много малки деца вече не се учат и не могат да карат ски, защото родителите им не могат да си го позволят. Дори и тук ските станаха лукс. Собствениците на лифтове през последните години осъзнаха проблема и подпомагат обучението на децата с безплатни курсове. Това в крайна сметка са новите поколения, техните бъдещи клиенти. Една държава на масовия туризъм се нуждае от масите и ако местните не могат да карат, това е най-лошото, което може да се случи за инвеститорите в съоръжения.
Има ли дискусия в Австрия за баланса между масовия туризъм и природата? Как протича тя, ако я има?
Не трябва да забравяме, че тук има много хора, които живеят от туризма – всички тези хотели и ресторанти не биха съществували без туризъм. Една задълбочена дискусия не мисля, че има. Много малко хора си поставят тези въпроси.
Погледнато отвън, Австрия винаги е била давана за пример за развитието на туризма. Какво се оказва, че зад този образ се крие заблуда ли?
По отношение на ските Австрия със сигурност държи абсолютното водачество. Ние имаме един от лидерите в производството на лифтове – Doppelmayr. Нека погледнем нещата така. Германците са най-добрите производители на автомобили и никой не може да им го отрече. По същия начин австрийците са известни със своя имидж в туризма. Инвестира се много в технологии, преди беше изключително лесно да се получи кредит за нов хотел. Това допринесе през изминалите десетилетия да се направи много за сектора на услугите. Положиха се усилия за обучение на персонала. Хората в планините не бяха свикнали как трябва да се държат с гостите и затова трябваше да бъдат научени. Винаги съм се възхищавал как тиролците бяха превъзпитани да общуват със своите гости. Общо погледнато, в Австрия се направиха много усилия и затова разбирам добре, като казвате, че Австрия изглежда образцова.
Вземете например Ишгл. Този ски регион има много критици, но истината е, че там непрекъснато се инвестира в нови технологии и най-старият лифт там е на 4-5 години. Но в Ишгл инвеститорът е решил да не изкарва печалба, а да влага парите си непрекъснато в иновации. От гледна точка на ски туризма това е произведение на изкуството.
В същото време, като погледна Арлберг, където е пълно със стари и неподдържани съоръжения, се питам как е възможно въобще. Това са просто хора, които взимат печалбата си и я използват за нещо друго, а не за развитие на района.
Съвсем различно е и на двете места обаче, като отидете през лятото. Пред вас се открива един индустриален пейзаж и това не може да се скрие. Туристическата индустрия е решила да отдели толкова и толкова проценти от територията за интензивна употреба и не прекосява границата. С времето това вече се спазва.
Застъпниците за ски туризма казват, че в крайна сметка той помага на региона и на местната икономика. Не сте ли съгласен с това?
Миналата седмица бях на поредната дискусия по темата и там имаше една жена-хотелиер, която каза: Ние имаме 40 гости и това ни е достатъчно. За мен е прекрасно, когато някой каже „това ми е достатъчно“. Кога достатъчно наистина е достатъчно? Именно тук е големият проблем. На мнозина просто никога не им стига. За да преживява, никой хотелиер няма нужда от 3 хил. легла. Разбирате ли разликата?
____________
Още по темата: