5.2 C
Виена
петък, 29 март, 2024
spot_img
НачалоМеланжОтиде си Валери Петров. Поклон...

Отиде си Валери Петров. Поклон…

-- Реклама --

На 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач Валери Петров

Waleri PetrovНапусна ни един от най-обичаните български поети, тънък познавач на Шекспир, ваятел на българското слово и приятел на децата.

Неговата човечност, дискретност, красота ще ни липсват. Нека препрочетем някои от стиховете му, с които ще остане завинаги в сърцата ни.

Поклон, поете!

Простите неща

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…

Мечта

А! След като дълго повреден бе токът,
пак светна и вредом са ахнали в миг
и аз си представих в тъмата дълбока
как слиза от стълба незнаен техник.
Събира си клещите, палва цигарка,
поглежда как светят етаж над етаж,
а сведен над листа, под лампата ярка,
зареян в мечти аз си казвам – кураж!
Кураж! – може би и под моето теме
накрай един стих ще проблесне така,
че вестника взели по същото време
да кажат във хиляди домове – А!

Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ

Реклама

Календар

Реклама

Последвайте ни

Реклама

Абонамент за бюлетин

Реклама

Последни публикации