Целувката

текст и снимки: Доника Цветанова

Ако приемем, че наистина целувките и смехът са част многото средства за удължаване на живота, то в неделната вечер на 11 декември, в приятната и уютна атмосфера на Българския кафе-театър във Виена, зрителите на поредната гостуваща постановка с участието на  Николай Урумов със сигурност усетиха благотворното влияние и на двете.

Целувката” на Анна Петрова разсмя до сълзи публиката, показа ни обикновени житейски истории и хора, в които дори успяхме да се разпознаем, накара ни да помечтаем и с намигване ни прошепна, колко важна е една целувка и колко много можем да кажем с нея.

Самата сценаристка беше гост във Виена и според думите й „смехът на всички в залата, показа колко добре се справиха актьорите”. Развълнувана, тя сподели, че идеята за поставянето на спектакъла е дошла от актьора, а за първи път и режисьор, Николай Урумов.

Ето какво ни разкри още той, уморен, но много удовлетворен минути след представлението.

Гостувате с поредна постановка на сцената на Българския кафе-театър във Виена въпреки натоварената си програма. Как се зароди това сътрудничество?

В началото на лятото телефонът ми иззвъня. На него беше една непозната за мен дама – Златка Бойчева, която ме покани да работя заедно с театър, създаден от нея тук, във Виена. След това се видяхме в България, обсъдихме различни текстове и така аз предложих да поставим този спектакъл. Играя в пиесата в България и усещам как добре се възприема тя от публиката.

Г-жа Бойчева ме зарази с ентусиазма си. Съгласих се да участвам, заради всеотдайността на хората тук и може би заради харизматичността на г-жа Бойчева. Човек има нужда да прави подобни жестове, да даде една целувка просто ей така.

Поставихме пиесата в края на септември, а при второто ми гостуване, през ноември, поставихме и първия ми моноспектакъл „Живот в кашони”.

Как решихте да представите „Живот в кашони” и във Виена?

„Живот в кашони” има една много богата биография на фестивален живот. Това, съчетно с условията за камерен театър тук, във Виена и положителния отзвук от публиката след всяко негово поставяне, ме накара да предложа да бъде игран и тук. Явлението „живот в кашони” го има навсякъде по света, за съжаление.

Трябва да споделя, че е много трудно да си сам на сцената. Особеното при  „Живот в кашони” е, че тук аз имам и четвъртата въображаема стена и сцената тук не може да се сравни с онзи тип моноспектакъл, когато имаш възможност за диалог със зрителя, когато можеш да флиртуваш с него или да го направиш част от действието. Но трудността му се оценява високо от специалистите на всички фестивали на монодрамата*, на които съм участвал. С  „Живот в кашони” имам дванадесет международни награди.

Очаквахте ли големия интерес, на който се радват постановките тук?

Определно е приятно да видиш как един театър, създаден и развиван като частна инициатива, има своя отгледана публика и своя работеща вътрешна мрежа за комуникация. Когато има добра организация, следва и голям интерес. Доколкото знам, интересът в пъти надхвърля възможностите на залата. Но винаги могат да се направят няколко представления.


Това означава ли, че сътрудничеството с Българския кафе-тетатър във Виена ще продължи?

Чувствам се добре тук и да, бих се радвал да обсъдим нови идеи и да продължим да работим заедно с трупата. Единствената пречка може да бъде времето. Играя в над двадесет постановки всеки месец – на сцената на Младежкия театър, на Нaродния театър „Иван Вазов”, на театър 199, на Военния театър, в Пловдвския, Добричкия театър… Затова е трудно да намеря събрани пет дни, в които да мога да пътувам до Виена, да можем да репетираме и да поставим постановка. Но емоцията тук е достатъчно мотивираща, за да се върна отново.

Къде другаде сте гостували със свои постановки?

Гостувал съм в Украйна, Полша, Албания, Русия, Литва, Германия, Италия, Румъния, в Дубай. Но в повечето случаи съм играл за българите в определената страна. Не съм бил част от трупа, както тук във Виена.

На 30 януари ще играя отново  „Живот в кашони” за българите в Берлин.

Това показва ли, че българите и в чужбина имат все по-голям интерес да гледат български театър?

Това е една връзка с България. С нашата действителност, култура, изкуство, с любимите актьори. Това по някакъв начин показва, че хората, макар и толкова далече от Родината, живеейки и съобразявайки се със законите и порядките на приемната страна, съхраняват в себе си тази българщина. Която пък е онова пламъче, заради което си струва да изминеш тези километри и да споделиш с тях това, което си направил.

Ние сме театрална нация. В България има 40 щатни репертоарни държавно-бюджетни театъра, за разлика от Франция, например, където са едва шест, а останалото са открити сцени.

Освен това театърът, като едно синтетично изкуство, в което си дават среща музиката, танца, изобразителното изкуство, литературата, е идеалното място, където да задоволиш естетическите и духовни потребности на публиката. Играта, от своя страна, която е в същината на театъра, пък е в природата на всеки един човек.

Затова именно театърът е толкова близък до хората.

След моноспектакъла „Живот в кашони” влизате в ролята на селянина Дянко Лалугера в постановката „Лалугер”. С какво ви привличат соловите представления?

Обичам предизвикателствата! Това ме кара да съм нащрек, да съм в кондиция, да съм с отворени сетива. Да си сам на сцената е огромна отговорност и акторът трябва много добре да е преценил възможностите си. Докато „Живот в кашони” е камерен моноспектакъл, то трудността при „Лалугер” е, че той се играе на голяма сцена пред повече от 550 човека публика. Там трябва да успееш сред едно толкова голямо пространство, да уловиш всеки един зрител, така че той да остане сам.

Моноспектакълът е особена емоция. Той не се разпределя, както например други роли в по-големи проекти. Моноспектакъл се прави, когато един актьор има позиция и страна по даден въпрос. Той трябва да вярва в посланието и да се слее с образа, които представя, за да бъде максимално убедителен.

_____________________________

*По регламент всеки актьор изиграва моноспектакъла на собствения си език. Едва в рамките на 2-3 изречения всеки участник има право да анонсира пред зрителя тематиката на постановката.
На провелия се в полския град Вроцлав 40-ти юбилеен Международен фестивал на Монодрамата през 2006 „Живот в кашони” печели 4 награди, сред които Голямата премия, Гран при и Наградата на галерия “Академия”, присъдени на актора Николай Урумов. По думите му „Живот в кашони” е единственият български моноспектакъл представян до сега на най-стария и престижен фестивал.
Dieser Beitrag wurde unter Aвстрия, интервю, интересно veröffentlicht. Setze ein Lesezeichen auf den Permalink.

Hinterlasse eine Antwort

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.

* Copy This Password *

* Type Or Paste Password Here *

Du kannst folgende HTML-Tags benutzen: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>