Д-р Александър Александров: Ковид пандемията доведе до културен инфаркт, защото общуването между артисти и публика е сведено до критични нива

9. декември 2020 | By | Reply More

Вокален ансамбъл „Православие“ по време на първия си концерт в Пауланеркирхе във Виена, снимка Снимка М. Семков
Архив, „Lila Schwan“.

Интервю Елица Ценова

Пандемията Ковид 19 засегна болезнено сферата на културата. Затварянето на театралните и музикални зали, силното ограничаване на живия контакт с изкуството ще има ли дълготрайни последици върху обществото?

В  национален и международен план развитието на културния сектор и на неговия пазар дефакто спряха да функционират. В културния сегмент никога не е била толкова висока степента на несигурност при планирането, както по отношение  на предстоящите промени, така и във връзка с непредвидимия времеви хоризонт на дейностите. Ограничената мобилност спря изпълнението на много проекти, а за артистите на свободна практика  (тези, които не са назначени на месечна заплата), сегашната ситуация може да се определи много ясно – истинска трагедия.

При много театри минусите в бюджетите са огромни, спадът в продажбите на сектора като цяло се движи от 30% до 100%. В сравнение с осмия доклад за творческите индустрии (2019) и въз основа на оценките и очакванията продажбите тази година трябва да са спаднали до една трета. От днешна гледна точка това означава вече над 3 млрд. евро по-ниска брутна добавена стойност до края на годината. Това е картината за австрийската творческа индустрия. Който иска да има по-цялостен поглед, може да прегледа публикувания  доклад „Последици от корановируса върху  културния и креативен бранш“  (Auswirkungen des Coronavirus (COVID-19) auf die Kultur- und Kreativwirtschaft), който статистически оценява какви са въздействията от ограниченията на територията на целия континент.

Този резултат не може да не се отрази пряко на всички нас и то в две посоки. Едната е образованието, тоест културно-просветната задача, която имат културните институти, не може да се  реализира. Втората е икономическата.

Много се надявам, че всички ние ще можем да съхраним голяма част от културната инфраструктура от времето преди пандемията.

Преди 5 години говорехме за културен инфаркт, защото навсякъде се показваше и играеше едно и също. Днес говорим за втори инфаркт, защото практически общуването между изкуството, хората, които го създават, и публиката е сведено до критични нива.

Има ли опасност хората да жертват духовното за сметка на физическото оцеляване?   

Човекът, поставен дори и в най-тежка среда, има нужда от красота. Той трябва да създава, за да може да намира своя вътрешен център и рефлексия, да търси равновесието между различните светове.  Духовното остава. Въпросът е какви са цивилизационните достижения като резултат от тези духовни търсения и следи за бъдните поколения.

Вие живеете във Виена. Успя ли австрийското правителство да подпомогне адекватно хората в сферата на културата?

Предизвикателствата пред всяко правителство в Европа не подминаха и австрийското. Ако помните, сътресенията заради бавния рефлекс, който имаше госпожа Луначек като културен министър,  доведоха да искрено възмущение в културните среди. Тя бе заменена мълниеносно още през април, малко след изборите. Лично на мен ми допадна тази безкомпромисност, защото става въпрос за един сериозен сектор в Австрия, който е свързан и с туристическата индустрия, а и се отнася до душата на нацията и нейната идентичност и разпознаваемост по света.

Смятам, че след  дълго търсене беше намерен балансът между възможното и невъзможното във формата на подкрепа за културния сектор, както за артистите, така и за юридическите лица в него. Намаляването на ДДС на 5% и продължаването на това намаление до края на 2021, Законът за подкрепа на изкуството от края на месец април, множеството фондове за директна финансова подкрепа, връщането на 36% от нереализираните  финансиви инвесттиции за проекти, както и връщане на 80% от оборота в сравнение с 2019 година до ноември и 50% от оборота реализиран в Австрия за декември. До този момент последните още не са реализирани, но са факт и подкрепата свързана с тях може да бъде вече подадена. Тук става въпрос като цяло за тежки държавни механизми, които трябват да работят синхронно, както и за сериозни суми. Мисля също, че това не би било възможно без традицията на бюрократичния апарат.

Ние българите не обичаме никак бюрокрацията, но може би защото сме преживявали нейни други качества.  Едно остава обаче за мен отворено като въпрос. След изливането на тези огромни финанси, в частност и в културния сегмент, всички ние ще имаме нужда от визия, утопии, които да дискутираме за бъдещето ни. Същевременно навлизаме в нова епоха и ще трябва да работим много за тази подкрепа сега.

Кое беше най-голямото предизвикателство, с което воденото от Вас културно сдружение „Лилавия лебед” трябваше да се справи през тази година?

Както вече споменах, ние навлизаме в нова епоха. Мога да си представя, как са се чувствали нашите предци виждайки парен локомотив. Дигиталното развитие поставя в тази роля много от нас – ние сме изумени и с вътрешни съпротиви, а за по-възрастните е дори невъзможно да го следват.

Истинско предизвикателство е,  да се готви концерт, който да се излъчи онлайн, а никога да не си го правил и е свързано с толкова много информация и умения, за чието придобиване има нужда от време. Много съм благодарен, че в нашия екип има хора, за които това не е такова предизвикателство, темпоралното не е фактор и можем да се съсредоточим върху самата реализация.

Несигурността не подмина и нас, подготовката на залите с разстояние между зрителите, маските по време на концертите, дезинфектантите, имейлите и личните телефони на нашата публика, които трябваше да събираме и предаваме, без съмнение оставиха един особен привкус. Чисто организационно, това е едно допълнително и не малко натоварване.

Не на последно място е предизвикателство да положиш усилия, да отделиш време за събитие, което не може да се случи. Съжалявам много, че не можахме да представим на нашите съграждани, както и сънародници тук в Австрия, българския пенсионерски хор „Пролет“. Техният най- възрастен хорист е на 92 години. Това са нашите майки и бащи в преносен смисъл, които пеят така сърцато, че никой не може да остане равнодушен след това.  Щеше да е една крачка в посоката, която „Лилавия лебед” следва – да търси и връзката на изкуството и социалното.


Д-р Александър Александров: Днес обществото търси нови хоризонти на изкуството, свързани с неговата социална значимост


Последният концерт на вокален ансамбъл „Православие”, организиран от сдружението, се излъчи на живо по социалните мрежи и бе гледан от стотици хора. Може ли дигиталното излъчване да замени живото преживяване на изкуството?

В последните месеци, често съм мислил за това и смятам, че ще се превърне в отделен индустриален сектор. Концерт с холограмни изображения ще бъде факт в близко бъдеще. Той ще се предава на повече от една сцена в различни страни, дори самата публика ще може така да присъства. Въпросът е, че така ще отпаднат или бъдат ограничени рецептори, както за мирис така и тактилните, тоест докосването, живият допир, това, което ни прави човеци. Мисля си за картината на Микеланджело – „Сътворението на Адам”, тоест разказът за това, как е създаден нашият праотец, а именно чрез докосването. Ние виждаме как в тази алегория се ражда надеждата. Наистина ли като човеци можем да се лишим от това?


Вокален ансамбъл „Православие” с нов концерт във Виена


За мен посещението в театрална или концертна зала ще остане незаменимо преживяване. Нека да вземем за пример пианист като Григорий Соколов, чийто концерти посещавам по света вече 19 години. Той е в състояние да прегърне публиката, да я понесе, да накара да притаи дъх. По време на солов концерт в голяма зала като тази на Концертхаус във Виена, например, цели три часа без прекъсване никой не се помръдва или кашля, защото ще се наруши целостта. Това е неописуемо усещане – от абсолютната тишина вулканът от аплодисментите в продължение на тридесет минути заплашава да събори сградата, прекъсван от шест биса. След това, нямам сили да гледам или слушам дълго време нищо, нямам вътрешното пространство и сили.

Може би един ден ще разказваме за това като минало, както моята баба ми разказваше, че, когато Марио Дел Монако и Мария Калас изнасят последният си концерт в Розовата градина на Манхайм, не е имало нито едно цвете в цветарските магазини на града. Романтично, нали?


Турнето на хора на слепите „Акад.Петко Стайнов” в Австрия зае трето място в класацията „Културно събитие на 2018 година”


Бих искал да благодаря на тези, които ни гледаха и подкрепиха, за топлите думи свързани с последния концерт на вокален ансамбъл „Православие”. Ние всички имахме нужда от този концерт.  Днес ми се обадиха приятели и когато казах, че са ми липсвали аплодисментите, заради самия ансамбъл, който положи много труд, както и самоотвержената, градяща работа на  Апостол Миленков, както и диригента на ансамбъла, ме изненадаха с думите,  че един заключителен аплауз би разрушил атмосферата. Може да си представите как се почувствах! За мен беше странно заедно с още само пет човека да присъстваме на самото изпълнение сами.

Бих искал да допълня само, че аз истински обичам този ансамбъл и е чест за мен да работим заедно.

Самото изкуство изисква връзка между изпълнител и публика, защото то се случва в нея, това е мястото, в което душата разпознава, вижда, чува, свързва се с извечното.

През всичките месеци на локдаун и ограничения много артисти подариха творчеството си именно чрез оналайн излъчвания. Няма ли опасност публиката бързо да свикне, че изкуството е безплатно?  

Понякога казвам неща, за които после си мисля, че май е било по-добре да си замълча. Преди време на един коктейл имах следното преживяване. Гледаш добре облечени хора, усмихват се любезно един на друг, а буквално в ъгъла свиреше струнен квартет. Особено впечатление ми направи челистът, който беше направо виртуозен. Следваха едно след друго чудесни изпълнения, но никой не се и заслушваше в тяхната музика. Имаше ли нужда от музиканти на това ниво и това само проява на добър вкус ли беше от организаторите?

От както свят светува много хора мислят, че музиката трябва да е хубава, но да не струва нищо. В един разговор приятел ме попита дали знам каква табелка липсва на Кертнерщрасе. Казах му, че не знам, а той се усмихна и отговори: „Не хранете гълъбите и музикантите“.

Нека не забравяме, че лирата на цар Давид е била окачена на стената над неговото легло и това не е случайно. Тук е важно да спомена и концертите на бившия канцлер на Германия Хелмут Шмид с Баварската филхармония по време на неговия мандат както в страната, а така и в Швейцария. Той даде нов тласък в разбирането  за взаимоотношението „власт – изкуство”. Тоест, за властта артистът не служи само за забавление, защото този, който я упражнява, тича между заседанията на кабинета и репетицията с оркестър и не се страхува да се подложи на критиката на публиката. В случая с Хелмут Шмид това беше прецедент, защото той никога не е бил професионален музикант. Но представете си какъв пример е това за много млади хора, каква гордост за нацията и какъв просветителски импулс!

Колкото до Вашия втори въпрос, аз не се страхувам, че хората ще престанат да пазаруват, не вярвам и че ще престанат да купуват изкуство, каквито и да са мотивите им за това.

Повече се опасявам, че ние като общество можем да загубим способността да създаваме стойности, които не са ни наложени от корпорации.

Научи ли обществото нещо ново за себе си в тази необичайна и трудна година? С една дума, станахме ли по-добри или напротив?  

Дали сме станали по-добри? Често чувам този въпрос след някаква катастрофа като сегашната. Смятам, че си го задаваме, защото създадохме един изключителен човекоцентризъм. За мен отговорът се крие на Рождество, което скоро всички заедно ще празнуваме. Украсата, която е окачена във всички европейски градове, коя от коя по-хубава, за какво е? За да ни накара повече да пазаруваме или истински да се зарадваме на рождението на Спасителя? Мисля, че когато си отговорим на този въпрос, то  първият ще престане да бъде значим.

Очаквате ли след като тази криза отмине да станем свидетели на нов Ренесанс в областта на културата?

Не, защото еволюцията е един дълъг процес. Ние тепърва прекрачваме прага на една нова епоха.

Какво Ви се иска да се случи през 2021 година?

Мечтая да посетя Атонския манастир и да остана по-дълго време там. Искам да видя и прегърна моите близки в Испания, Япония и родината ми, да мога да ги посетя.

Визитка

Д-р Александър Александров е роден 1971 година в София. Завършва висшето си образование в България през 1996 г. със специалност „Психология”. През 1998 година заминава за Виена, където е приет за докторант в катедра „Психология“ на Виенския университет. След защита на тезиса на дисертацията се отказва от докторантурата и завършва Институт за културен мениджмънт (IKM Universität für Musik und darstellende Kunst Wien), а по-късно защитава докторската си дисетация по политически науки.

Автор е на две книги като „Wende und Übergang, Kulturpolitik Bulgariens 1989-2012“, издадена в поредицата на Miscelanea Bulgarica, печели дотацията на Австрийския научен фонд (FWF) и се издава на немски и английски език.

Организатор, автор и консултат е на множество проекти в областта на изкуството. Вече 16 години е директор на концертна агентура, която работи с музикални театри и концертни дирекции  по света. Тесен специалист в областта на музикалния маркетинг и тикетинг. През 2018 година е отличен с грамота за приноса му в развитието на българската култура в Австрия, по предложение на директорката на БКИ „Дом Витгенщайн“.

Д-р Aлександър Александров е често канен, уважаван и обичан университетски гост-преподавател.

Tags:

Category: Aвстрия, България, изкуство, интервю, концерт, култура

Leave a Reply