Поетичната книга на Христина Въчева чертае нови пътеки към родината

1. септември 2020 | By | Reply More

Ако сте прочели разказът „Щастливецът” на Христиа Въчева, вече знаете, че тя е автор с дълбок и многопластов поглед към света. Не случайно тази творба ѝ носи Отличителен знак и първа награда в раздел „Проза“ в тазгодишното издание на Литературния конкурс за авторски художествено майсторство на българите в Хамбург.

Четвъртата ѝ книга „Светлина от миналото” вече може да се намери на българския книжен пазар. Тя събира на едно място последните ѝ поетични творби, есета и портрети на хора, които авторката не само познава отблизо, но и разпознава като интересни и вдъхновяващи личности.

Независимо дали ни води по криволичещите пътеки на любовта или ни показва красотата на България, Христина Въчева прави това с финес и елегантност, присъщи за цялото ѝ творчество.

Част от стиховете ѝ са посветени на родината, с която Христина Въчева никога не губи връзка, въпреки че от години живее и работи в Германия. Нежни и чувствителни, те са пропити от носталгия, но и утвърждаващ оптимизъм:

Очите на пет континента се взират,

задъхано в мен,

непознати препускат чуждоезичните

думи, разсипани в смях и вик на дете,

времето гонят в шеметен бяг.

Във този век, бетонен,

сърцето ми в носталгия плаче,

далече, остана земята ми

българска, свидна.

Ала затворя ли очи, отново виждам Теб.

Родопа ! –коприненозелена твойта плът

ме гали, зазвучава Орфеева песен. („Дъщерята на Родопа”)

В пъстрия си лиричен свят Христина Въчева не се страхува да задава вечените въпроси за любовта, прошката, страха от неизвестното и разпознаването на доброто и злото:

Научù ме, Любов,

как да намеря във прошката сила

и от огъня на греха и обидата

да излизам, пречистена, жива?

Как да пребродя пустинята на страха

и открия оазис в душата си срещу

подлост и ниски предателства? („Моята истина”)

В „Светлина от миналото” са събрани и две есета – за нейното детство в България и за Мара Михайлова – голяма родолюбка, журналистка и изследовател на тракийските българи, тяхната култура и етнография.

„Образите на Христина Въчева са живи и чувствени. Може би, защото тя не само ги олицетворява, но и ги идеализира чрез собствените си преживявания. Пример за това е езикът, чрез който са изградени, и който тя не само владее, но и умело използва в творчеството си. Оригиналните, точни образи са естествени като времето, откъдето идват и тя с много любов ги показва в цялата им красота.” Така представя публицистичните творби на Христина Въчева рецензентът на книгата Йордан Митев.

С много обич и вдъхновение авторката прави творчески портрети на две съвременни българки живеещи в Хамбург и популяризиращи българската музикална култура и духовност. Това са певицата Людмила Георгиева, сопрано в Хамбургската опера, която  със своите концерти на български език представя  музикалното наследство на родни композитори като Марин Големинов, Парашкев  Хаджиев и известната  концертрираща пианистка Марина Савова, доцент, преподавател в  Интернационалната академия „Шнитке“, която  има ярко сценично и поетично присъствие в Хамбург и на музикалните сцени по света.

За пореден път Христина Въчева доказва, че любовта към родината е непреходно понятие, което не се определя от географското положение на човек, а от силата на спомените му, от изградените емоционални връзки с любими хора и места, от езика като незаменимо средство за общуване. Независимо на колко хиляди километра се намира човек от България, той винаги може да намери онези свързващи нишки с миналото и съвремието, които да го вдъхновят да възпее и красотата на природата и таланта на хората.

„Светлина от миналото” може да се намери в „Български книжици“ на ул. „Аксаков“10 и в „Нисим“, на бул.“Васил Левски „59. Книгата има и електронно издание.

За читателите на Меланж Булгарен поетесата предостави специално три стихотворения от новата си книга.

 

 

НЕВИДИМО ВЪЛШЕБСТВО

На изток, припнала

пламти зората,

разтваря сини небеса

и се усмихват нежно дървесата,

събужда се денят във цветната си

дреха.

Красива е земята ми, най-хубава,

и няма другаде такава,

и пее в синьо планината,

гласа на гайди, сто каба ли чувам?

Сърцето ми се радва в светлина,

то пее: „Девойко, мари хубава”

и цялата планета става друга,

невидимо вълшебство

сътворява вечност.

 

ДЪЩЕРЯТА НА РОДОПА

Пространства чужди и пътища далечни

улавят сетивата ми антени

и други ветрове ме брулят,

пресичат грохотно деня ми.

Очите на пет континента се взират,

задъхано в мен,

непознати препускат чуждоезичните

думи, разсипани в смях и вик на дете,

времето гонят в шеметен бяг.

Във този век, бетонен,

сърцето ми в носталгия плаче,

далече, остана земята ми

българска, свидна.

Ала затворя ли очи, отново виждам Теб.

Родопа ! –коприненозелена твойта плът

ме гали, зазвучава Орфеева песен.

Ехти планината в гласа

на девойка със сребърни пафти

и риза кенарена, по- бяла от сняг,

и възкръсват юнаци в Балкана

със пушни бойлии и с лъвските знаци…

и с Дельо войвода стигам отново

звездите.

 

Където и да ида,

ще си остана влюбена

във къщи белолики,

от твоето слънце огрени,

във чанове медни, бакърени,

в дъха на цветни поляни,

посипани с лайка и здравец,

със мащерка, нежно набрани…

 

Родопа, сърцето ми

при твоите звезди остана!

 

МОЯТА ИСТИНА

Научù ме, Любов,

как да намеря във прошката сила

и от огъня на греха и обидата

да излизам, пречистена, жива?

Как да пребродя пустинята на страха

и открия оазис в душата си срещу

подлост и ниски предателства?

Научù ме, Любов,

как да бдя над любимите хора,

да имам дързостта на смелите,

да кажа „не” на подлите,

да имам очи, сетива

за уханната мащерка,

дето поляни родопски краси?

Как да осъмна в светлината на изгрева,

за да следвам зова на сърцето си?

Как по течението на живота-река

да изляза гола, пречистена,

да съпреживея възкресението,

за да чуя на славеите нежния зов?…

Научù ме да вярвам във тези вълшебства,

Любов!

 

 

Category: Меланж

Leave a Reply