„Снимка с Юки“: за посилната тежест на битието – интервю със сценариста Димитър Стоянович и режисьора Лъчезар Аврамов

19. септември 2019 | By | Reply More

Премиерата на Снимка с Юки бе в рамките на тазгодишното издание на София Филм Фест, където филмът взе голямата награда на публиката. След гостуване в Италия и прожекции в страната лентата вече може да се похвали с над 20 000 зрители. До края на ноември тази година предстоят фестивални участия във Вестерос (Швеция), Тирана, Солун, Хирошима, Варна, във и извън конкурсна селекция.

 Във Виена филмът гостува на БКИ Дом Витгенщайн на 15 октомври от 18.30 часа, след прожекцията е предвидена среща-разговор с Лъчезар Аврамов, Димитър Стоянович и Руши Видинлиев. Вход свободен.

 

Интервю Мартина Шопова-Янев

Юки е от Япония, а Георги – българин. Среща ги съдбата им на имигранти в Северна Америка. Влюбват се, женят се, искат деца. Не се получава. Заминават за България в опит да заченат чрез инвитро процедури. По пътя към мечтата им обаче става нелеп инцидент, който ще преобърне целия им живот. Как? Отговорът на този въпрос писателят Мирослав Пенков оставя във въображението и чувствителността на читателя на неговия разказ „Снимка с Юки”, част от сборника „На Изток от Запада” (изд. Сиела).

Една елегантна, адекватна на оригиналната атмосфера кино версия за възможните събития, настъпили в живота на героите след края на разказа на Пенков, дават режисьорът Лъчезар Аврамов и сценаристът Димитър Стоянович. Двамата дописват историята на чист, честен и красив кинематографичен език, изговорен с талант и прецизност от целия снимачен екип. Главните роли са поверени на Рушен Видинлиев и японската актриса Кики Сугино, допълва ги увереното екранно присъствие на Димитър Маринов (актьора в кастинга на удостоения тази година с три Оскара и три Златни глобуса филма „Зелената книга”) и изненадващото актьорско постижение на многократния европейски, световен и олимпийски призьор, боксьора Серафим Тодоров. Камерата на „Снимка с Юки” е в ръцете на германския оператор Торстен Липщок.

Познавам събеседниците си от дълго време. Разговорът с Дими и Лъчо не е от най-лесните. Не защото са трудни хора, тъкмо обратното. В зората на четирийсетте, ведри, освободени, ерудирани, безкомпромисни и ясни в отношението си към изкуството, те демонстрират малко нетипичен за съвременна България профил на успели млади мъже. И двамата произлизат от известни фамилии, но живеят в съзнателното предизвикателство да изградят собствено име. Свързва ги приятелство от десетилетия, сходен мироглед, светоусещане, естетическа представа. И едно неизчерпаемо чувство за ирония и самоирония, което прелива във всеки разговор с тях. Те се прекъсват, допълват, хиперболизират взаимно, единият завършва изреченията на другия, отнема му думата само за да я завърти, украси и подаде отново като някаква висока словесна топка, подготвяна да отбележи нова поанта в разговора.

Затова и с тях не се получава точно интервю, а игра на думи. Играта е пиян морков, в чиято височайша роля обикновено влиза събеседникът им. Няма да отричам: разтърсващо преживяване.

Да започнем с преглед на актуалното състояние. Какъв живот живее филмът ви от премиерата насам? Може ли една бърза емоционална инвентаризация да направите?

Лъчезар Аврамов: Да не звучи скромно, но аз не очаквах, че филмът ще се приеме толкова добре. От премиерата досега толкова положителни емоции и хубави неща ни се случиха, че направо не е за вярване. На невероятни места филмът се прие добре, на всички прожекции, на които аз присъствах – и в София, и в провинцията – имаше много смислени разговори. Не просто така някой да дойде да ти каже браво, ами всички, с които говорих, бяха адски развълнувани, наистина навлезли в проблематиката, в смисъла. Това, което сме си мислили с Дими на ниво сценарий, се прочете от хората, стигна до тях, което е страхотно. И мнозина ми казаха, че след като гледат филма още няколко дни продължават да си мислят за него. Върховно е.

Дими, в едно интервю, правено преди премиерата на филма, ти споделяш мнението, че той не е фестивален. Все още ли мислиш така?

Димитър Стоянович: Да, защото аз малко се плаша от тази дума, “фестивално” кино.

Какво влагаш ти в нея?

Димитър Стоянович: Напоследък за мен „фестивално кино“ е малко като проклятието на вещиците Блеър, защото се свикна под “фестивално” да се разбират страшни извращения. Някакви деформирани хора, които насилствено обладават други деформирани хора, психически или физически, търси се една външна показност, като медико-биологично кино наблюдение върху някакви извращения на човешката природа… А нашият филм е точно обратното, той е един класически, нормален разказ с катарзис, с преобръщане на героите, с класическа драматургия и в духа на онова кино, което лично аз харесвам, т.е. разказвателното кино, а не външното, наблюдателното кино на външни процеси без дълбочина на психологията. Затова смятам, че не е фестивален.

Съвременното фестивално кино подкрепя чисто политически точно такива радикални разкази, нови форми някак си се търсят да се показват и те се подкрепят от гледна точка на наградите. Това обаче не означава добро за зрителя според мен, а щом не значи добре за зрителя и не го подкрепя в неговото душевно израстване и спасение, не е ок, не е киното, което аз лично искам да правя.

Извън фабулата, този филм е за това, което се случва в живота на човек, докато той е зает да си прави планове за него, ако мога така по джонленънски да обобщя. Вие самите изпадали ли сте в ситуации, в които един миг преобръща всичко?

Димитър Стоянович: Постоянно. На мен лично това е историята на живота ми. Нищо не се случва като някаква цел, след която аз тръгвам. Да си набележа през 2022 да имам две руси дъщери, а 2024 да си купя вила в Баден-Баден…никога такива планове за живота не смея да си правя, най-малкото защото аз съм вярващ. Това много фалшиво самоубеждаване, че човек е способен да контролира собствения си живот, е толкова глупаво, че чак няма накъде! Но то е много широко разпространено и „Снимка с Юки” е в някаква степен и за това.

Лъчезар Аврамов: Не само в някаква степен, специално за мен от самото начало това е най-любопитната и важна тема. Тя присъства в разказа на Мирослав Пенков, доразвихме я доста и във филма: точно това всеобщо възгордяване, което ни кара да забравяме за по-важните неща, които са извън нас, над нас. И това решение, че мантрувайки си сляпо и повтаряйки си някакви неща позитивно…

Димитър Стоянович: …или изискващо!

Лъчезар Аврамов: …то те ще се случат непременно. Тази дълбоко небогоугодна позиция ощетява света в този му вид.

Предстои ви среща с българската публика във Виена. Моите лични впечатления са, че публиката в чужбина често е една идея по-благосклонна от родната, същевременно търси и цени в българските продукции универсалното имзвучене, да имат добра проводимост, самочувствие и изначален замисъл за международен прием. В „Снимка с Юки” сякаш сте се справили тъкмо с това: разказали сте една история на достъпен за широка международна публика кинематографичен език. Какви български черти има филма ви? Стоял ли е изобщо въпросът за национална принадлежност на вашата кинематография?

Димитър Стоянович: За мен лично – не и прехвърлям към Лъчо.

Лъчезар Аврамов: Това е сложен и дълъг разговор, който много отдалеко трябва да започнем. Изобщо да се говори за българска кинематография е доста сложно и опасявам се, не съвсем вярно. За добро или лошо нашето кино винаги е било спорадично. Разбира се, има прекрасни филми, изключителни режисьори, страхотни оператори, прекрасни актьори също, но да се говори за цялостно течение или за някаква, дори слабо забележима посока е много, много трудно.

Разкажете за кастинга на „Снимка с Юки“, моля.

Лъчезар Аврамов: За образа на Рушен Видинлиев конкуренцията, честно казано, не беше особено голяма. Нека не прозвучи обидно към Руши, че само заради английския е избран, в никакъв случай, но изборът бе сведен до не повече от трима-четирима души, защото езикът беше критично важен, за да стане интересен този персонаж. С Кики Сугино, която за мен бе откритие на продуцента Борко Чучков, работата беше също изключително интересна. Освен актриса, тя е и режисьор, оказа се, че имаме много подобни очаквания, усещания и желания за ролята ѝ. Впечатли ме нейната дисциплина при работата с езика – тя прекарваше по шест часа дневно в работа с dialog coach.

С Митко Маринов беше изключително професионална среща. Той е много завършен актьор, с ясен стил. Ние се разбрахме буквално за един следобед, в който прочетохме нещата, поговорихме си, мислехме абсолютно в една и съща посока и беше прекрасно, та прекрасно, защото, когато работиш с опитни актьори, които са снимали кино, е изключително удоволствие. Механиката абсолютно спира да е тема и се концентрираш само в смисъла и в съдържанието. Докато със Сарафа  (Серафим Тодоров) беше точно обратното. Той е тотален, абсолютен натурчик, никога не беше правил нищо подобно. Той е и нашата може би най-голяма гордост в актьорско отношение, защото ние буквално го изковахме този образ, персонаж и герой с безумно много репетиции. Побъркахме го от репетиции.

Димитър Стоянович: Значи ние три месеца всеки ден с него сме работили в режим Лъчо седи в едната стая и някакви неща уточнява с Руши, с Кики, с кого ли не, аз седя в другата стая и със Сарафа буквално се боксираме часове наред на тема слово и език, за да му влязат репликите в устата, да му стоят естествено, да ги запомни, след това да запомни от реплики към действие как се минава. Обаче след три месеца ежедневни усилия той, когато излезе пред камерата, беше един Марлон Брандо – без никакво притеснение, с пълна яснота за това какво прави, как, откъде, защо, до най-малкия детайл от действието.

А как мина снимачният процес за оператора Торстен Липщок?

Торстен Липщок, снимка Лора Мушева

Лъчезар Аврамов: Доста обтегнахме неговата издръжливост. Не искам да си връщаме негативни чувства и мисли, но принципно, генерално снимането на кино е тежка работа, има един неизвестно откъде появил се слух в обществото, че киното е някакво много приятно приключение, пълно с…

Димитър Стоянович:… шармантни актриси…

Лъчезар Аврамов: …да, с такива разюздани млади актриси и страхотни купони.

Точно обратното е, (киното е) адски тежък процес, свързан с много хора, всички трябва да са концентрирани, с много усилия и психически, и физически, по всички звена и на всички места и, за да се случва това цялото нещо плавно и смислено, организацията е безумно важна.

За съжаление при нас имаше доста организационни недоразумения, но го преживяхме, преживяхме ги заедно. До голяма степен и характерът на Торстен, неговата подреденост и спокойствие спасиха въобще реализацията, защото наистина при няколкото безнадеждно абстрактни безумия, които му сервираха организационните обстоятелства, той запази тотално самообладание и само един път успяха да го изнервят докрай, но и това го преживяхме.

Димитър Стоянович: Още нещо важно в случая с Торстен – той, поне в наше лице, видя партньори и хора, които много се вълнуват и разбират от това, което правят. Това му донесе вътрешното спокойствие, че все пак този процес си заслужава. Не на последно място, това, което и ти казваш за нас двамата – много му повлия нашето искрено и дълбоко приятелство. Днес мога да кажа, че сме близки, също семейни приятели с Торстен – влюбени сме, обичаме се един друг, подкрепяме се, следим се кой къде какво прави по света, той идва след няколко дни в България заради нас, ние правим един фестивал на документалното кино в Бургас и той е част от организационния екип и творчески съветник. Отново ще прекараме заедно златни дни, говорейки си за кино и за страшни глупости, разбира се.

И сега, как изглежда пост-Юки календарът? Игрален или документален е следващият ви проект?

Готови сме със сценария на една комедия „Жълт олеандър”, която написахме специално за Китодар Тодоров. Също работим по проект с работно заглавие „Терористи”, който считам за най-сериозната ни сценарна работа досега. Той е по действителни събития, съпровождали взривяването на Отоманската банка от солунските съзаклятници.

Каква е тази професионална химия между вас? Толкова дълголетна, продуктивна, страстна?

Димитър Стоянович: Е, ние още сме по ухажването, не сме стигнали до конкретен акт…

Лъчезар Аврамов: ..не сме прекрачили някои бариери, така да се каже…

Димитър Стоянович: Не знам, химията ни е съвсем естествена, не знам как се случи, това е от толкова години вече, че даже не се замислям много по тоя въпрос. Ние сме си плюли в устата във всичко, смея да кажа, 20 и кусур години ние наистина живеем заедно, най-добри приятели сме във всичко, ние сме си и кумове, и взаимни кръстници на децата, и …абе, поувъртели сме се. И в крайна сметка имаме доста адекватни и високи изисквания към това, което правим. И ако единият тръгне да затъва, другият го вади. Или ако се опита да си повярва, че нещо много вече видиш ли важно е направил, другият веднага му удря два шамара и всичко си влиза в релси. И си вярваме. Нито веднъж досега не сме се предавали един друг, което е доста рядко не в български, а в човешки условия, както се казва. …(замълчава) Е, Лъчо ми дължи едни пари, разбира се, но това е друга тема, не искам да те занимавам.

Каква е вашата лична връзка с Виена?

Димитър Стоянович: (запява) Wien Wien, nur Du allein, Sollst stets die Stadt meiner Träume sein! Първото място, което съм посетил извън НРБ, е Виена, тъй като моят брат учеше и живя там 10 години като хоноруван доктор на Виенския университет и първият ми цивилизационен сблъсък с гнилия Запад беше това. И до ден днешен, въпреки че съм прекарал общо една седмица във Виена, за мен тя е това, което е Меката за ислямския свят. И Медината, същевременно.

Лъчезар Аврамов: Аз обожавам Виена, това е любимият ми европейски град. Доста отдавна дядо ми беше посланик във Виена и аз съм прекарвал страхотни моменти там.

Димитър Стоянович: Първият път бях на 14 години, когато се появих със зелена риза от автобуса на Боби Бец право в семейното шато на графовете Щолберг-Щолберг, където живееше брат ми (семейни приятели още от преди 09.09). И те, за да ме посрещнат и уважат малкия брат на г-н Стоянович, ми бяха подготвили изненада: покана за Вагнеровите вечери във Виена, за „Пръстена на нибелунгите”! Бях за шест дни във Виена, прекарах пет от тях по три часа и половина в Операта, бях пред самоубийство, със всякакви валкирии, които ме наобикаляха. Беше огромен стрес за моя организъм. Мисля, че тогава пропих твърд алкохол.

Лъчезар Аврамов: ..и накрая, за да си починеш, сигурно са те пратили на „Рейнско злато”

Димитър Стоянович: Само това остана!

Визитка

Димитър Стоянович, снимка Лиляна Караджова

Димитър Стоянович е историк, журналист, главен редактор на списание L´Europeo, предан и често възхитителен ползвател на словото, автор на множество сценарии за документални филми, телевизионни предавания и сериали, сред които „Пътеводител на историческия стопаджия“, „Умно село“, Господари на ефира, Великите българи, Голямото четене,  сериала „На границата“

Димитър е правнук на Иван Стоянович-Аджелето,  революционер, журналист, създател на телеграфната агенция и българските телекомуникации, известен с безброй обществени инициативи и лютата си енергия да ги довежда до успешен развой. Дядото на Дими, д-р Петър Стоянович, е сред основателите на ФК Левски. Той е германски възпитаник, оглавявал голям немски концерн за Югоизточна Европа, впоследствие изправен пред Народния съд. Димитър е син на актрисата Ани Бакалова и кинокритика, журналист и писател Иван Стоянович. Брат му Петър Стоянович е доктор на историческите науки, министър на културата в кабинета на Сергей Станишев.

 

Лъчезар Аврамов, снимка Лиляна Караджова

Лъчезар Аврамов е дипломиран филмов и телевизионен режисьор, завършил НАТФИЗ в класа на проф. Владислав Икономов. Заедно с Димитър Стоянович работят в тандем върху множество успешни телевизионни и документални продукции, режисира музикални, рекламни клипове и телевизионния филм „Преследвачът“ (2008). „Снимка с Юки“ е неговият кино дебют.

Лъчезар е син на певицата Богдана Карадочева от брака ѝ с режисьора Димитър Аврамов. Лъчо носи името на своя дядо, виден член на ЦК на БКП до 10-и ноември, и създава впечатление на платформа за здравословна дистанция и емоционално помирение между корените и възгледите на своите родители.

 

Please follow and like us:

Tags: , ,

Category: България, изкуство, интервю, кино, култура

Leave a Reply