Илия Троянов: Когато няма критично отношение към миналото, лесно се използва национализмът като инструмент на пропагандата

20. март 2018 | By | Reply More

„Ако едно общество не разгледа  миналото си критично, не може да разбере напълно причините за сегашните кризи и катастрофи“, убеден е писателят Илия Троянов

Интервю Елица Ценова

В последните години с оглед бежанската криза се дискутира тезата за проваления мулти-култи модел в  Европа. Съгласен ли сте?

Не. Нямаме никакви сведения за това. Тези хора, които дойдоха като бежанци главно през 2015 г., не са влезли в обществото, тъй като те все още са в лагери и временни подслони. Дали те ща се проблем за мултикултурното общество не може да се каже отсега.

В големите градове на немскоговоряща Европа – Берлин, Мюнхен, Виена, Цюрих, броят на чужденците или на хората, дошли от друга страна, е около 25-30%. Както виждате нито има големи конфликти на тази база, нито конкретни искания тези хора да бъдат отстранени.

Всичко, което се случи в последните години, няма нищо общо с мултикултуризма, който в големите градове по света е реалност – Бомбай, Ню Йорк, Лондон или Хонг Конг. Нищо не може да върне нашия свят към хомогенни единици.

С какво си обяснявате факта, че в Източна Европа, където реално има много по-малко бежанци, съпротивата срещу тези хора е най-голяма?

Първо, по времето на комунизма имаше една идеология на интернационализъм, която не отговаряше с нищо на действителността. Хората са оправдани да не вярват в концепцията за интернационализма, тъй като това, което са преживели между 1944 г. и 1989 г., е било своеобразна куха тенекия. Второ, социологическите изследвания показват, че всички предразсъдъци се преодоляват чрез контакт с непознатото. Живял съм шест години в Бомбай – там човек ежедневно има контакт с хора от всякакви етноси  и религии. В Източна Европа почти няма чужденци и хората нямат този опит. Трето, до 1989 г. хората почти не са пътували, а след 1989 г. по икономически причини голяма част не могат да си го позволят. И не говоря за 2-3 дневна екскурзия, а за сериозно пътуване с цел опознаване на нови места. При това положение те нямат лични впечатления и преживявания от други култури. Освен  това в момента в обществото, дори сред образовани и интелигентни хора, има една психоза, един страх породен от рязкото намаляване на българския народ. Както пише политологът Иван Кръстев,  у хората има опасения, че българският език, народ и култура ще изчезнат. Оттам идва и дълбокият страх и антипатия към бежанците, които могат да ускорят този процес. Четвърто, тъй като няма критично възприятие на миналото, много е лесно да се използва национализмът като инструмент на пропагандата.

Как можем да преодолеем непознаването на миналото?

Аз съм писател. Пиша книги, които сериозно и задълбочено разглеждат тези въпроси. Много ми е трудно да обясня защо едно общество има робски манталитет. И 1000 страници да напиша, пак отговорът на този въпрос няма да е напълно изчерпателен.


Как властта създава опорите си, как смазва духа на населението, как контролира гражданите и какви са възможностите за съпротива – тези въпроси ме вълнуват и мисля, че те са изключително важни за цялото човечеството.


В романа „Власт и съпротива” изследвате миналото чрез образите на двамата герои – Константин и Методи. Може ли властта да заглуши истината за случилото се?

Ако говорим за власт, една от нейните основни задачи и цели е да контролира миналото. В България има един империализъм спрямо миналото, който използва най-различни средства – заглушаване, забравяне, но и грешно представяне на това минало. А миналото като исторически наратив е смислено само, когато има плурализъм на гледните точки.

Немскоезичното издание на романа „Власт и съпротива“ бе сред 20-те номинации за най-добър роман в Германия (2015)

Тоест, миналото позволява различно тълкуване?

Не само тълкуване. Но преди да стигнем до там, трябва да разполагаме с най-различни средства за събиране на информация. Такива са архивните материали, достъпът до които, в държава като България, е силно ограничен. И то говорим само за архивите на Държавна сигурност, но има много други, които въобще не сме разгледали – архива на Комсомола, на Комунистическата партия, на казионния Земеделски съюз, на Министерство на правосъдието. Такива са и спомените на хората, преживели режима. Много рядко е имало обществен отзвук на алтернативните спомени за това минало, така че този момент въобще липсва. За да можем да построим комплексна картина на това минало, са нужни сериозни данни за броя на жертвите, за развитието на икономиката, а такива до ден днешен няма.


Бих казал, че близкото минало в държави като България не съществува. То е подменено с различни фантазии и митологии.


Има едно несериозно отношение, носталгии, героизиране на лица от ДС, които в спомените си се представят като воини на националната сигурност, защитаващи родината, а участниците в съпротивата се маргинализират.

По време на многото си срещи с хора от близкото минало, срещнахте ли служител на ДС, който да има угризения или да съжалява за свои постъки?

Не съм срещал такива! Питал съм и много хора, били в затвора или в лагер, но и те не са срещали. Не съм чул досега за случай някой да се е изповядал или да се е извинил. Офицерите от ДС, с които съм водил разговор, ни най-малко не се срамуват, дори обратно! Опитаха се да ми представят опита за унищожаване на турското малцинство като визионерско разглеждане на проблема, който сега избухна с ислямския тероризъм и фундаментализъм.

Тук вина имат и писателите, защото в романите героите често не могат да спят и сънуват кошмари за жертвите си. В литературата винаги трябва да изразим общественото развитие в лична драма и затова в книгите си писателите са склонни да пресилят възможностите на индивида и психиката му да преживее трансформация.

Писателите Илия Троянов и Георги Господинов в Грац
снимка Иво Велчев

Във „Власт и съпротива” и двамата герои са симпатични. Дори офицерът от ДС Методи.

Това е субективна преценка. Чувал съм от читатели както  и че Методи е прекалено симпатичен , така и че той е изрод. Важно ми беше да покажа, че от тяхната лична гледна точка, хора като Методи се чувстват оправдани. Смятам, че почти всеки един от нас намира начини да се самооправдае за определени действия. Ако в този момент обществените условия позволят това и няма сериозна критика и наказание, това самооправдаване се задълбочава. Започнало като стратегия за самозащита, постепенно то се превръща в нова същност и те започват да вярват и възприемат  тази стратегия като истина и действителност.

Кои фактори от миналото у нас остават неразгледани?

У нас не само комунизмът, но и фашизмът не е изследван достатъчно сериозно, тъй като след 1944 г. се създаде една абсурдна карикатура на антифашизъм, който не разгледа структурите и механизмите на тази идеология, а я използва като механизъм за сплашване. Измисли се антифашистка съпротива, която реално не е съществувала, тъй като броят на комунистите, както и на партизаните в България, е бил изключително нисък. Изведнъж се създаде мистификация, че голяма част от българския народ е участвал в борбата срещу фашизма.

След 1989 г. се случва точно обратното – има едно реабилитиране на държавни лица от времето на фашизма и така се отиде в другата крайност. В резултат, миналото пак не се разглежда сериозно, критично, задълбочено.


Така двете тоталитарни системи за голяма част от хората не са свързани и обществото няма ясна представа каква е престъпната, нечовешка идеология, на която тези системи са построени.


Германия премина през този процес и затова в голяма част от населението има разбирането, че екстремните форми на национализъм са нещо, което не трябва да бъде допуснато в едно цивилизовано общество.

Какви са последиците от непознаването на миналото?

Ако едно общество не разгледа  миналото си критично, не може да разбере напълно причините за сегашните кризи и катастрофи.

 

Визитка:

снимка Томас Дорн

Илия Троянов е роден в България през 1965 г. През 1971 г. заедно с родителите си емигрира в Западна Германия, а оттам семейството заминава за Кения. Троянов следва право и етнология в Мюнхен, живее дълги години в Индия и Южна Африка. От 2007 г. се установява във Виена.

Първият му роман „Светът е голям и спасение дебне от всякъде” (1996) е отчасти автобиографичен и веднага се превръща в бестселър. През 2006 г. излиза романът му „Събирачът на светове”, който получава наградата на Лайпцигския панаир на книгата.

През 2017 г. Илия Троянов е отличен с престижната награда Heinrich-Böll на град Кьолн.

Повече информация за литературната и обществена дейност на Илия Троянов може да намерите на trojanow.de

 

_______________________

Още по темата:

Последната книга на Илия Троянов с номинация за най-добър немскоезичен роман

Когато никой не познава пътя, всеки може да води„- интервю на Илия Троянов за списание „Българите в Австрия“

Произвол и свобода

 

 

 

 

Please follow and like us:

Category: Aвстрия, възпитание, изкуство, интервю, история, книга, култура

Leave a Reply