Успешни българи по света: Марина Симеонова е сред големите надежди на престижното Glenn Gould School of the Royal Conservatory of Music в Торонто

10. декември 2015 | By | Reply More

21-годишната българка е сред малкото поканени да следват в  Glenn Gould School of the Royal Conservatory of Music в Торонто лично от преподавателя Джон Пери

Назаем от в.“Български хоризонти„, Канада
Marina Simeonova221-годишна българска пианистка е една от големите надежди на изключително престижното Glenn Gould School of the Royal Conservatory of Music в Торонто. То се смята за едно от най-добрите в света и в него се приемат не повече от 5-10 човека в специалост годишно. Кандидатите да учат там са от всякъде и да попаднеш сред избраните трябва да имаш изключителен талант. А пловдивчанката Марина Симеонова е от единиците, поканени лично от известния преподавател Джон Пери. Преди две години тя била в майсторския му клас в Германия. Като я чул как свири, Пери я попитал: “Ти защо не кандидатстваш при мен?” и є заръчал за следващата година да си подготви документите. Кандидатствала, приели я и сега ще е втори курс студентка.

Въпреки че е в Торонто само от една година, тя вече има самостоятелен концерт с пълен оркестър от 46 души. Марина разказва, че обикновено свири по 7-8 часа на ден, но това не є тежи. Приема го за естествено.

Тя е от малкото хора, които просто излъчват светлина. Изключително позитивна и усмихната, силно комуникативна и живееща на 100 процента. Тя напълно разбива представата, че зад успеха стоят непосилни мъки, лишения и аскетичен живот. Напротив, от нея струи жизнеността на младостта, вижда се с приятели, ходи по партита и сигурно затова нещата є се получават леко. На всичкото отгоре и доработва, за да може да си помага, тъй като стипендията й не е достатъчна.

Кога започна да свириш на пиано, Марина?

­ Когато бях на 6 г. Родителите ми казваха, че съм пеела на сън и затова решиха да ме изпратят на уроци по солфеж, за да видят дали може да се случи нещо с мен и музиката. “Музикална е, нека да започнем с пиано, да видим дали ще є хареса”, бяха думите на учителката ми. И на мен ми хареса, вече 15 години с това се занимавам.

­ И оттогава само на пиано ли свириш? Не са ли те привличали и други инструменти?

­ Само на пиано. Много други инструменти са ме привличали, обожавам ударните, особено маринба, страхотен звук има. Винаги съм искала да се науча на саксофон, но някак си ми умира ми желанието, след като разбера, че не мога да свиря много добре. Свирих няколко месеца на саксофон, но само за удоволствие.

­ Би ли разказала за Glenn Gould School of the Royal Conservatory of Music, в което си студент?

­ В момента то е едно от най-добрите училища за музика в света, не просто в Щатите и Канада. То се развива изключително добре през последните 10-15 г. Преди това консерваторията е била малка и е съществувала като  част от University of Toronto. Тя е самостоятелна от 15 г. насам, когато е била построена старата сграда на Bloor street. Ние имаме и нова сграда, която е страхотна, с чисто нови рояли и огромни стаи. Това е нещо, което не съм виждала никъде другаде в чужбина. Аз съм била насам-натам в Европа, в Щатите, но това пространство, което тук имаме за свирене, не съм го виждала другаде. Освен това инструментите се поддържат адски много, имаме страхотни преподаватели по всички предмети, които са известни навсякъде по света. И имаме много добри студенти, които излизат от тук.

­ Как се става студент там?

­ Кандидатства се със записи, после с прослушване на живо, и с всичките изпити, които се изискват навсякъде в англоговорящите страни – TOEFEL и SAT. Задължително се представят препоръки и автобиография. Трябваше да пиша мотивационно писмо за стипендия и всичко останало.

­ Колко студенти учат там?

­ Консерваторията е много малка. В нея се учи 6 години ­4 за бакалавър и още 2 г. е магистърската програма. Във всичките курсове сме общо 120 човека, като пианистите от всички класове сме общо 22. По 5-10 човека на година се приемат в специалност.

­ Сигурно е и късмет да попаднеш там?

­ Аз смятам, че до някаква степен е късмет човек да е там. И адски много работа.

­ Кои са твоите преподаватели?

­ Двамата ми преподаватели делят едно студио – Джон Пери, който е от Щатите, и Дейвид Люи, който е от Канада. А по камерна музика преподавателят ми е Питър Лонгуърт, също канадец.

­ Как те избраха да учиш в Glenn Gould School?

­ С Джон Пери се запознах преди 2 г., бях на майсторски клас при него в Германия. Аз от дълго време се интересувах от Джон Пери, много исках да кандидатствам при него и изборът ми на учебно заведение зависеше от това  той къде преподава. Щях да  кандидатствам в Щатите или Канада, но в последния момент се случиха така нещата, че на едно от местата, на които щях да подавам документи, той спря да преподава. Когато се запознахме в Германия, той ми каза: “Защо не си кандидатствала още при мен?”. “Ами защото вече не преподавате където исках да кандидатствам”, му отговорих аз. А той ми каза: “Моля те, чакам те догодина, приготви си записи и всичко, много искам да учиш с мен”. За мен това беше най-невероятното нещо, което някой някога ми е казвал.

Джон Пери току-що стана на 80 г. и тази година му връчиха една от най-големите награди, които се дават в класическата музика ­ Lifetime Achievement Award.

­ Какво получаваш от учителя?

­ Джон Пери преподава на много места – в Торонто, в Бостън, в Лос Анджелис и на поне още 1-2 места. Тук той пристига всеки две седмици, имаме цяла седмица занимания – примерно, по два – три урока. През останалото време, когато той не е тук, учим с Дейвид Люи, който всъщност е завършил при него преди 15 г. Много е интересно, защото получаваме мнения от двама човека, които не винаги са еднакви. Затова трябва да се обсъжда с единия, с другия. Това много ме изгради като музикант тази година, защото няма вариант да се угоди на всички. Няма вариант аз да свиря нещо само за пред единия, което той ще хареса и друго само за пред другия. Трябва да измисля нещо, което е толкова мое и толкова силно индивидуално, което и двамата да харесат и да кажат: “Добре, щом така искаш да го свириш, така го свири”.

Марина свири от 6-годишна. Седнала на пианото, за да пробва дали ще є хареса и вече продължава да го прави цели 15-години.                             Снимки: Личен архив

Марина свири от 6-годишна. Седнала на пианото, за да пробва дали ще є хареса и вече продължава да го прави цели 15-години.                             Снимки: Личен архив

­ Успяваш ли?

­ Понякога. Случва се, два-три пъти в годината.

­ Кои са любимите ти композитори?

– Обичам Панчо Владигеров, има нещо изключително завладяващо, българско, традиционно в неговите произведения и това е много грабващо за мен. Руската музика ми е голяма слабост, обожавам Скрябин и Прокопиев. Когато бях малка, любимият ми композитор беше Бетовен. Харесвам още  Лист, в момента обожавам Дебюси и Барток.

­ Само класическа музика ли слушаш?

­ Само класическа музика свиря. Аз слушам много джаз, но си подбирам, не мога да слушам какъв да е джаз. Много слушам електронна музика, ужасно много, може би защото много свиря класика и имам нужда от нещо, за което не трябва да се напрягам да го слушам. Слушам и  много хаус.

­ Сънуваш ли пианото?

­ Не, това би било прекалено. Когато имам концерт, плътно една седмица имам кошмари.

­ По колко часа на ден свириш?

­ Зависи колко лекции имам, но свиря поне по 7-8 часа на ден.

­ Имаш запис с голям оркестър, би ли разказала повече.

­ Да, това е “Танцът на мъртвите” на Ференц Лист. Много зловеща пиеса е. Свиря с дирегент Самуел Там, който е от Канада, а оркестърът е от музиканти от Glenn Gould School, University of Toronto и New York University. Това е пълен оркестър, 46 души.

­ Сигурно образованието ти е много скъпо. Как се справяш?

­ Много е скъпо, Торонто е изключително скъп град. Моята ситуация в момента – аз получавам стипендия от три много известни меценатски семейства. Двете от тях са канадски, с едното семейство съм си писала, не съм се срещала и съм почти сигурна, че не са от Канада. Таксата ми на година е $25 000, от които са ми отпуснати $19 500, което пак е страхотно, защото това са изключиотелно много пари. Това, което аз много розово си представях, е, че като дойда тук едва ли не останалите $5500 ще си изкараам за 5-6 месеца работа, което въобще не се случи.

­ Сигурно си много ангажирана със самото следване?

­ Най-големият проблем беше, че в продължение на 7-8 месеца съм спала по 4-5 часа на нощ, за да мога да акомпанирам, за което ми се плаща, на 5-6-7 човека на седмица,  отделно да си свиря своя репертоар и някак да се чувствам задоволена от собственото си свирене. Което не се получи. Получи се един много лош омагьосан кръг, в който аз свирех много, нищо не ми се получаваше, поне доколкото аз чувах, безсъние… Просто аз не се чувствах както цяло добре.

­ Сега как си?

­ Малко по-добре, предполагам. Пак опитах да работя лятото, за да мога да събера нужната сума, аз дължа на консерваторията  още $2000. Но просто няма как. Това би означавало да работя по 10 часа на ден, да свиря два пъти в седмицата и в резултат през септември да се върна в училище абсолютно неподготвена.

­ Ако някой от нашите сънародници тук в Канада се съгласи и приеме да ти бъде донор, какво трябва да направи?

­ Аз стартирах  кампания в сайта www.gofundme.com, в който съм обяснила от каква сума се нуждая и за какво точно отиват парите. Ако някой иска да дари средства, може да го направи директно през PayPal. Eстествено подпомагане може да стане и чрез консерваторията, която целогодишно е отворена за благотворителни донорски дейности.

­ Би ли се съгласила да свириш на някои от българските събития?

­ О, да, абсолютно, винаги.

­ Липсва ли ти България?

– Да, липсва ми, семейството ми липсва, липсва ми чувството да съм вкъщи, да се разхождам в Пловдив.

______________

Още по темата:

Успешни българи по света: Мариета Акалски покорява върховете на катеренето

 

 

 

 

Please follow and like us:

Category: България, изкуство, интервю, култура, Меланж, музика, студент

Leave a Reply