Димитър Драндийски: От 300 години българинът доказва в Австрия, че знае и може

26. октомври 2015 | By | Reply More

За да има приемственост, трябва по-често да се обръщаме към миналото

Интервю Елица Ценова

new1Димитър Драндийски е роден в гр. Оряхово, където през 1950 г. завършва средното си образование. Дипломира се с отличие в Института по библиотекознание и архивистика в София и от 1956 г. работи като методист по библиотечно дело в Софийски окръг. През  септември 1968 г.  идва във Виена и през 1969 г. започва да следва специалност Славистика във Виенския университет.

През 1970 г. е назначен на работа в Научната медицинска библиотека на  Gesellschaft der Ärzte–Wien. Същата година записва да следва и медицина. Пише и защитава дисертация и завършва с докторат Виенския университет през 1977 г. През 1992 г. по случай 60-та му годишнина е награден с Орден от Виенската камара на лекарите за заслуги в научната медицинска информация.

През свободното си време издирва и събира из австрийските архиви, материали за историята на България. Плод на тази му дейност е излизането през 1996 г. на книгата „Априлското въстание 1876 в пресата на Австро-Унгария“, която е оценена и посрещната добре от специалистите от България и Австрия.

Участвува активно в родолюбивата дейност на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методи“-Виена и е дългогодишен член на нейното ръководство.

През 1998 г.  се пенсионира, но продължава да работи по издирването на материали из историята на българската общност в Австрия. Плод на тази му дейност е книгата „Виена и българите. Из историята на българската общност в Австрия (1700-2000)”. Тя излезе от печат в началото на месец октомври в София и ще бъде официално представена на българската общност в Австрия по време на тържественото честване на 70-та годишнина от създаването на Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий” на 29 октовмри от 19.00ч. в БКИ „Дом Витгенщайн”.


Titelseite-page-001Г-н Драндийски,  как се роди идеята да напишете книга, посветена на историята на българската общност в Австрия?

Често ме наричат хроникьор на българската общност, защото винаги съм проявявал интерес към историята й. Аз живея постоянно във Виена от 1968 г. като причината да дойда тук бе моята леля Палагия Димитрова. Тя пък бе дошла в Австрия още като студентка през 1941 г. и след края на Втората световна война остава във Виена. Познаваше всички видни българи, работили и учили във Виена по това време, и много ми е разказвала за тях. Самият аз бях член на Културно-просветната организация „Кирил и Методий” и следях от близо обществения и културен живот на българите в Австрия. Така в един момент осъзнах, че знам много за нашата общност. Освен това по образование съм архивист и библиотекар, обичам да се ровя в старите книги и да събирам и обработвам информация.  И ето, на лице бяха всички предпоставки да напиша 300-годишната история на българите в Австрия –издирих научни документи, имах лични впечатления и опит да подредя и опиша най-важните хора и събития, които през годините са формирали облика на българската общност в Австрия. Не съм първият, който пише по темата, но моят труд събира хронологически тези много писания и ги изследва в най-голям период от време – триста години!

Книгата не се получи лесно. След смъртта на съпругата ми пет години не бях в състояние да напиша нито ред, а когато бях готов срещнах редица трудности с издаването й. Много съм благодарен на посланик Eлена  Шекерлетова, че ме подкрепи и спомогна моят труд да види бял свят. Надявам се той да бъде полезен на сънародниците ми тук и да повдига самочувствието им, защото ние българите където и да отидем показваме, че знаем и можем. Книгата не е монография или научен труд, съзнателно съм бягал от академичния стил, за да достигна до по-голям кръг читатели. Но книгата ми не е и роман, защото се базира изцяло на богат документален и снимков материал. Много документи и снимки се публикуват за първи път и това прави книгата много ценна.

Вярно ли е, че българската общност в Австрия е сред най-старите български общности в света?

Вярно е, разбира се. Можем да се върнем повече от 300 години назад! Моята книга обхваща периода от 1 700 до 2 000 година, в който хронологично съм подредил успехите и постиженията на нашите сънародници. И където и да се спрем все ще се натъкнем на големи имена – във всяка насока, във всяка професия – от градинар до професор в университет. Та българските градинари са научили австрийците как да развиват зеленчукопроизводство! Във военните години, а и след Втората световна война, българските градинари спомагат за изхранването на населението и това е признато от австрийската общественост. В периода от Освобождението на България през 1878 г. до Втората световна война в Австрия се изявяват много големи български певци, музиканти, композитори – техните имена подробно съм посочил в книгата си, защото се гордея, че това са хора, които са доказали какво знаят и могат. След Втората световна война нещата много се променят, да не говорим за периода след промените в България и рухването на комунизма. Всичко това съм го разказал подробно и съм го подкрепил с документи.

Културно-просветната организация „Кирил и Методий” навършва 70 години. Разкажете на нашите читатели повече за създаването й.

Още през юни 1945 г., тоест веднага след края на Втората световна война, във Виена се създава Българско студентско антифашистко дружество. На 5-и октомври същата година в кафе „Ландтман” се учредява Български антифашистки клуб „9-ти септември” като сред учредителите му е и дългогодишният редактор на нашия журнал „Новини” д-р Кирил Филипов. След обявяването на независимостта на Австрия през 1955 г. студентското дружество се преименува в „Проф. Асен Златарев”, а антифашситкото дружество се преобразува в Българска културно-просветна организация „Кирил и Методий”. Тя беше сред най-активните български институции по света и инициатор на много събития. Развиваше се невероятна дейност – доклади, землячески срещи, концерти, заедно се честваха именни и рождени дни, имахме театрална, танцова и певческа група. Издаваше се журнал „Новини” с редактор Кирил Филипов. През 1977 г. ме приеха в ръководството – това беше голяма чест за мен. Бях много горд, че можех да дам своя принос за съхраняването на българщината.

След Освобождението на Виена през юни 1945 г., както казах вече, ляво настроени български студенти се организират в Български студентски антифашистки клуб. Въпреки това комунистическото правителство в България призова всички студенти да се върнат в родината си. Мнозина се завръщат и завършват своето образование в Софийския университет, но голяма част от тях остават в Австрия. Те обаче са заклеймени от управляващата комунистическа власт за дълги години като „невъзвръщенци”, „врагове на народа” и „изменници на родината”. Но всъщност те бяха истински българи. През 70-те години нещата в двата лагера се бяха поуспокоили и нашите другари в София разбраха, че само могат да имат полза от българите в Австрия.

С кои видни българи имахте възможност да се запознаете във Виена?

О, с много хора! Първо моята леля ми помогна да се запозная с най-видните личности тук, после и сам имах възможност да срещна някои от най-влиятелните българи. През годините след войната като добри финансисти се изявиха Анисим Христов и Недев, които работеха в австрийски банки. Активно развиваха бизнес Керяшки, Папазян, а братята Ангел и Андрей Златеви продаваха на едро плодове, зеленчуци и хранителни продукти за Нашмаркт и имаха голямо представителство близо до Театър ан дер Виен. Ангел Златев беше много респектиращ човек и често повтаряше на новодошлите „Трябва да се работи! Вие много сте се разглезили с тая система там.” Познавах оперните певци Тодор Мазаров, Любомир Панчев, Люба Велич, Димитър Узунов, Гена Димитрова, която имаше апартамент тук, както и лекарите Доньо Донев, Георги Кайтазов и Чолаков, чийто кабинет беше на Марияхилферщрасе, единственият българин завоювал професорска титла Паяков – професор в Техническия университет. Имахме архитекти и инженери, хора на изкуството. С две думи – страхотна интелигенция – повечето бяха хора, завършили своето образование в Австрия, които не са се върнали след войната обратно в България. При все това, пак казвам, бяха големи българи, защото те се разсърдиха не на родината си, а на комунистическата власт. А другарите като ги научиха какви кадърни специалисти са, започнаха да ги използват – що народ идваше да се лекува във Виена!

Не мога да не спомена и покойната Мими Дичева. Тя пък беше невероятно скромен човек и родолюбец.

Вашата книга не обхваща времето след 2000 г. Как се промени според Вас българската общност в Австрия през последните 15 години?

По-рано ние се наричахме българска колония, общност е по-нова дума, но пак става. След Втората световна война тук са били не повече от 400-500 човека. Между 1968-1990 г. по мое мнение бяхме около 2 000, а сега сме сигурно над 35 000. По-рано беше рядкост да се чуе по улиците българска реч – сега вече на всеки ъгъл можеш да чуеш. Лошото е, че след 1990 г. се отприщи бентът и като бурен поток сега не само Австрия, но и други страни от Западна Европа са залети от българи. Между тях, за съжаление, се открояват и не малко елементи, които избират криминалната „кариера” и омурсяват доброто име на нашите земляци, достигнато през изминалите десетилетия. С годините обаче потокът се избистри, заблестяха ценностите, изявиха се личностите в българската общност, тя възвърна отново образа и авторитета си, създадени през вековете. Виждат се вече новите таланти и с още по-голяма увереност и с още по-голяма увереност тази общност върви по пътя на свеото развитие към по-светло бъдеще. Вече има много млади хора и в тях ми е надеждата да се запази българщината тук.

Какво е Вашето послание към това младо поколение?

Младите често забравят да погледнат назад и мислят, че всичко започва от тях. Те сякаш нямат търпение и искат всичко да се случи веднага, на момента. А така не може. Затова им казвам – по-често се обръщайте назад и учете миналото, за да има приемственост. Имайте самочувствие, защото българинът от 300 години доказва в Австрия, че знае и може.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Please follow and like us:

Category: Aвстрия, България, интервю, история, книга, култура

Leave a Reply