Между Австрия и България – историята на една емигрантка в 1. л. ед.ч

25. март 2015 | By | 19 коментара More

ХРОНОПИС

Интеграцията през моя поглед  

За Melange Bulgaren разказа  Мариана Лазарова

Литературна редакция Йордан Гергов

Навремето бях адски луда глава. В училище, когато си позволявахме да кръшкаме от часове, знаеха, че аз съм била инициаторът. Казваха ми Байрактаря, понеже не е имало жени да носят знамето, а и Байрактарката не е особено благозвучно. Ако бях живяла по онова време (байрактарското време – б.р.), сигурно аз щях да го нося. Спорех с учителите, негодувах, гонеха ме от клас – не излизаха с мен на глава.

Като започнах работа, почти всеки ден бях при шефа. Той беше много доволен от работата ми, но все ми казваше: „Много си устата, няма ти да оправиш света“. Не гласувах, разказвах как БКП ще се раздели на малки партийки, все бях на страната на правдата и свободата на словото. Затова се стигна дотам, че дори ме заплашиха с Белене. Нямах явни съмишленици – с мен съгласни, а пред шефовете неясни. Исках да се махна от страната, но интернираха фамилиите на избягалите и никой не знаеше къде изчезваха. Не исках заради мен някой да страда. Не бях излизала от страната, но знаех, че на Запад хората живеят по-добре. Исках сама да видя – любопитно ми беше как изглежда този „рай“ навън. На митинга на СДС през 1990-а мой познат ме видя и каза, че не ми е тук (в България – б.р.) мястото – да съм си грабвала шапката и… накъдето ми видели очите.

Е, най-после! Моментът за това настъпи. След една екскурзия се озовах във Виена. Автобусът паркира до Пратера, срещу виенското колело. Леле боже – сънувам ли? В Рая ли попаднах?, се питах сама. Не вярвах на очите си! Не знаех на кой свят се намирам. Гледайки учудено увеселителните атракции, за миг си представих своето дете щастливо точно на тях. Твърдо реших да остана. Исках заради мен то да изживее всички тези удоволствия, да израсне тук, да живее истински в страна с големи възможности.

… Всички се насочихме към лагера за емигранти „Трайскирхен“. От най-хубавото – на най-лошото място! Но нямаше иначе друг начин да се остане легално. Огради, полиция, лошо отношение. Всъщност само по тона го разбирахме, никой от нас не говореше немски език. Заради цялата необичайна ситуация всички гледахме като втрещени. Така изглеждаме и на снимките, които ни направиха. Не бях виждала лагер дори и на филм, а се наложи и да го преживея. За да разведря малко поне обстановката, казвах на другите в лагера: „Нали сте в „Трайскирхен“ – трайте си“ – „трай“ на български диалект означава „търпи, мълчи“. Някои обаче не издържаха и се върнаха.

След като ни взеха интервю, отпечатъци и снимки, ни разпределиха по пансиони. Извадила съм била късмет за Баден – така казваха – щом съм била акушерка, значи веднага съм щяла да си намеря работа, независимо че не съм владеела езика. Имали нужда от медицински персонал. Така ме окуражи преводачката. Да, ама не! Получих от министерството разрешението да работя като помощник-акушерка. Започнах да я обикалям тази хубава Виена и околностите ù, но без резултат. Въртях се в омагьосан кръг. От местата, които намирах, искаха да защитя дипломата си с изпити, така наречената нострификация, а за да го направя, трябваше да посоча работно място. Така и не успях да изляза от тази въртележка. Филипинките работеха без нострификация на дипломата. Правителството им беше подписало договор с Австрия, но ние бяхме мнооого далече от Европа. Реших, че няма да се преборя, и се отказах. С „Их зухе арбайт“ („Търся работа“) никъде не исках да се показвам. Ами отговорът – нали ще ми кажат нещо, как ще ги разбера?, се чудех. Отказах да бъда на най-ниското ниво… Тази наша българска гордост!

Трябва да понауча езика и тогава ще търся работа, така реших. Един месец денонощно учех. Ама че език! Казваш „имам нещо“, а до края на фразата вече си го отрекъл – „Аз имам… нямам“, или чакаш края, да знаеш какво да правиш. Бях много упорита и като за начало се справях добре. Като върша нещо, винаги искам да е перфектно или поне да съм доволна от себе си. Работата в Австрия се делеше на „на бяло“ – с документи, и на черно – без такива подробности. Не успях да я намеря тази „бяла работа“. Ами тогава ще работя на черно, си казах. Всъщност тогава за мен нямаше никакво значение, важното беше да работя. Нали оставах все пак заради детето си, а не заради себе си. Като се въоръжих с тази мисъл, както и със списък на всички хотели в града, тръгнах на лов.

След два месеца улучих зайчето. Бях много щастлива. Попаднах на коректна (плащаше ми редовно) шефка, която не ме изгони. От страх да не го направи работех като луда. Не разбирах само защо не ми даваше обедна почивка. Мълчах, само работех, нищо не питах. Аз да мълча?! Леле боже – да не ме беше видял някой познат от България, че щеше да ми се смее, да ме пита какво ми е станало… Понапаснахме си с шефката ми и не исках да я сменям. Като слушах за разни случаи, тя ми се виждаше като ангелче. Само дето това „ангелче“ не искаше да излети до арбайтсамтбюрото за регистрация да ми направи документи. Доста дискусии водехме, но не успях да си извоювам своето. (И така десет години на черно при нея, но поне само на едно място, свикваш с изискванията на шефа си, с капризите му и т.н.) Стрес – чужда страна, език, работа, не спиш, не ми беше и до ядене, детето ми не беше при мен. Отслабнах за девет месеца десетки кила. От експлозивна бомба в България станах… обезличих се. Болно, тъжно, срамно за самата себе си ми беше.

Не смея да кажа какво ми е на душата,

а в България бях най-устата!  

През тези години ми беше най-трудно. Бях на кръстопътя да остана или да се върна в България.

Сам си решаваш!

Никого не обвиняваш!

Съвети не даваш!

Акъли не приемаш.

Объркан живот!

Ни тука, ни там.

Накъде?! И аз не знам!

Нали исках да избягам,

а сега се разколебавам…  

Кое чувство да надделее?

Желанието ли да преодолее?

Истината трябва да изтлее!

В такъв важен момент…   

и толкова си раздвоен!

На кантара слагаш,

трябва бързо да решаваш,

нищо да не забравяш.

Как е тука, как е там…  

Съдбата ти е по план!

И не моята само.

Че нямам носталгия –  

НЕ Е ВЯРНО!  

На две годинки детето ми остана в България. Трябваше да измисля как да си го взема при себе си. Нямала съм била статус да моля Червения кръст за това. Доведоха ми го до границата, видяхме се. Ревах, тръшках се, полицаите не разрешиха да си го взема. Не беше вярно, че нямам право на детето си, защото имаше конвенция за събиране на семействата. Полицаите не се съобразиха с нея. Тяхната цел беше по-малко хора да влизат в страната им. Сърцето ми се късаше! Можех да се върна, но целта беше то да остане. След девет месеца срещу една кошница пари една чехкиня ми го доведе уж като свое дете. Името на детето било записано в паспорта ù, но без каквито и да било допълнителни данни и все едно че е нейно. Само това знаех – че по този начин ще си получа детето. За нея нищо. Така и не я видях, такъв беше регламентът. Какви ли не мисли ми минаваха през главата. Треперех, но всичко мина добре. Това моето си беше чиста лудост – можеше никога да не видя сина си!

Сега за мен – от 1992-ра имах право да си пътувам за България. И оттогава като помъкнах едни багажи… то не бе помощ, не бе чудо. И все искат и вечно недоволни (роднините ù в България – б.р.). С по десет чанти в автобуса (тогава нямаше ограничения). По 3–4 пъти в годината съм пътувала. На четвъртата година получих разрешение да работя легално – с документи. Повикаха ме с писмо. Е, браво! Danke! И точно сега ли, когато детето ми ще бъде първокласник. Нямаш право да си оставяш детето самò вкъщи. Трябва да го водиш и да си го вземаш от училище. Ако не спазваш закона, югендамторганизацията (службата за закрила на детето – б.р.) ти го взема. После върви че си го връщай. Държавата винаги има право! Е, сигурно. Толкова мъки преживях за него, че да не спазя сега закона… Правехме диктовки, учехме заедно – отличник. Но всеки ден проблеми. Завиждаха му, биеха го, чупеха му ученическите пособия. За капак на всичко му счупиха пръстчето на ръката. Беше на осем. Как не го… тогава някой, не знам. Карах се с директора, който не взе никакви мерки. Смених училището. Борбата не беше лека. До 11. клас в гимназия с негативно отношение тип „защо чужденец да бъде добър ученик“.

На петата година имах право да подам документи за гражданство. За да имаш право на работа и да се сложи веднъж завинаги край на визите за престой. Измъчваш се, докато събереш всички документи. Опашки, чужденци, но става бързо. Наближавам и чувам защо госпожата зад гишето си върши бързо работата. А тя казва: „Вие няма да получите гражданство“, и чули тези думи, чужденците с документите бързо-бързо си отиват. Идва моят ред – и на мен същото. Този път реших да не мълча – попитах: „Извинете, Вие ли давате гражданство? Вие сте само чиновник – моля, приемете ми документите и ги изпратете на необходимото място или аз сама ще си ги отнеса!“. Така успяха и други след мен. Е, тя си ми го върна де, защото чаках три години да ми се разреши. След много разправии и тичане – успях, станахме австрийски граждани! Ала голямата промяна така и не настъпи! Всъщност се оказа, че не е било необходимо да си правиш всяка година виза – така и така пак ти олекваше джобът с € 2000. Отношението на всички към теб си оставаше същото, дори на този факт – че си с виза – не се обръщаше внимание. И ти приемаш нещата каквито са. Но каквото направих, го направих за детето си – за него щеше да е за добре в бъдеще: нямаше да има никакви пречки да учи, да работи, да живее на австрийска земя. Ех, да, така е – винаги първото поколение на емигрантите прави жертви за следващото.

Най-сетне успях малко да поработя „на бяло“. То си беше същото де, само че с документи. Че преди като беше излязъл законът и не можех да се възползвам, беше само за „брой до три“ – за кратко време. А в пансиона, в който работех десет години, твърдо отказваха да ме регистрират. Впрочем, „интеграция“ означава обединение в едно цяло. С австрийците не съм се обединила. Това да имаш жилище, работа, пенсия, социални и някои привилегии като гражданин на страната, да спазваш законите и т.н. за мен не е интеграция. Най-важно е да се чувстваш добре. Няма ги роднините, приятелите, отдалечихме се. Разминаваме се тотално!

С австрийците не се сближихме,

с българите се отдалечихме!

И забравяш своята родина,

щом живееш в чужбина!

Австрия е като чифт нови лачени, лъскави обувки, които обаче стягат, неудобни са и чакаш с нетърпение да ги събуеш. Да ходиш бос. В България ходя боса. За мен по-точната дума е „напасване“, „натъкмяване“. Трябва да се влееш в този живот. Не можеш да останеш встрани. Сега не се двоумя дали да се върна. Късно е за връщане!

Българийо мила,

всичко ти е прекрасно и чудно,

но в теб се живее трудно!

Измъчи ни… и… разпиля  

по всички краища на света!

А отново да ни събереш,

трябва мнооого да дадеш!

20 години се боря да доказвам себе си. Нищо не остана от мен, от това, което аз бях преди – борбената, устатата – такава, каквато дойдох, каквато се харесвах и каквато ме харесваха. Но аз вече съм друга! Принудена съм да остана тук. Но не си мълча както в началото. Работя към Червения кръст на свободни начала. Доставя ми удоволствие. Най-после в работата ми да има нещичко от медицината, която ми липсваше цели двайсет години. Искам да съм полезна на хората. Да имам чувството, че някой има нужда от моята помощ. Това за мен е върховното усещане от това, че съм жива!

Ако през твоя живот

за хората нищо не си дал,

предварително си умрял!

Около трийсет години съм работила като акушерка. Дарявала съм много живот, помагала съм много на хората. Майка ми работеше към Червения кръст. Ние сме четири деца и въпреки голямата ни фамилия тя гледаше една и сляпа, и глуха жена. Все съжаляваше и помагаше на хората, не се караше с никого. Това отклонение си разрешавам, защото, когато съобщят, че някой е убил някого, винаги се питаме откъде идва всичко, какви са родителите на убиеца. А когато нещо в човек е добро, никога не се търсят корените на доброто.

Помните ли сляпата и глуха баба Гина,

която отдавна се спомина?

Знаеше ни имената,

защото майка ù ги пишеше на ръката.

Помагаше и за всичко, без да иска отплата.

Беше добра, горката!

Тези свои качества майка ми е видяла в мен и затова буквално ме набута в Медицинския институт за акушерки. Без да ме попита, тя ми беше изпратила документите, беше ми ушила бели престилки и… ме постави пред свършен факт. Аз оправдах доверието ù и станах нейната гордост, осъществих мечтата ù…

Длъжна съм на Австрия. Прие ме, ползвам привилегиите ù на австрийска гражданка. Въпреки неудачите съм доволна, радвам се, че живея тук. За такава уредена държава по редица параграфи другите страни само могат да си мечтаят. В едно от запитванията в европейски мащаб отпреди година и нещо къде най-добре живеят пенсионерите, на първо място беше поставена Австрия. Истина е! Аз съм една от тях, коментарът е излишен.

Не може само да се взема, трябва и да се дава в този живот! Е, това аз много добре го знам, казвам го за незнаещите. Моят живот прилича на „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Ако сте забравили – колкото по-нагоре по стълбичката се изкачва човек, толкова повече тръните му се виждат като рози. За мен тръните бяха българите, които ме доведоха до просешка тояга, обидиха ме, нараниха ме…

В България си бях

и на всички помагах.

И си мисля накрая:

„Ура! Ще ида в Рая!“.

Но мойта помощ криво се разбра!

Къде сгреших, не мога да разбера!

На никой не му дожалява,

че съм в чуждата държава!

Ей, хора, вие сте се променили!

Не сте си вече един на друг мили.

Може би и в мен промяна има,

но родината ми е мила!

Но аз се изкачих на стълбичката и си казвам: „Колко е хубаво в Австрия, обичам я! Никой не иска от мен, само ми дават“.

Въпреки всички неудачи  

с полуизпълнени задачи  

твърдо заявявам,

че тук се установявам.

За австрийка не минавам

и не се отказвам

от моя венец

с надпис „Чужденец“!  

Казваха ми: „Ти си забравила какво е в България, ти няма да можеш да живееш тук“. Мислех си – защо пък да не мога да се устроя наново – каквото за другите, такова и за мен. След един месец престой в България обаче установих, че другите са имали право.

Разбирам напълно защо австрийците не искат чужденци. Зная как изглеждаше този град (Виена – б.р.) преди две години от гледна точка на хигиената, на сигурността. Мисля, че съм ясна – стана по-лошо. Е, ако имаш гости, които замърсяват и крадат, ще искаш единствено да им покажеш вратата, нали! Лошото е, че заради единици страдаме всички. Трудно ще им докажеш на австрийците, че не си лош и че не е страшно да те допуснат до себе си. Когато разговарям с един местен, горе-долу е добре, но няколко ли са, придобиват смелост и започват да ти дават съвети да си отиваш оттук. Да обиждат всички емигранти под общ знаменател.

Негативното си отношение всячески да покажат,

с обиди душата ти да накажат.

За 20 години никой от двете страни не ме попита как се чувствам… като че ли нямам душа. Има ли на какво да се посмея?! Това май изчезна… Рядко ще видиш усмихнат емигрант, а и ние сме хора! Имаме същите потребности както всички останали. Обречени на много, много лишения, борещи се за по-добър живот. На кого дължим мъките си? На България! Безкрайно много сме ù благодарни!

Намират ли се приятели,

или са само предатели?

А да запазиш душевно равновесие

при такова отношение, никак, ама никак не е лесно!  

Да се самозащитаваш,

за да оцеляваш!

Не може да не се промениш,

а някъде и да сгрешиш!

За себе си съжалявам, че останах в Австрия заради професията си, която наистина много обичам, но която нямах правото да упражнявам. За детето – не! Синът ми няма да има нужда да си нострифицира дипломата и слава богу никога няма да изпита моите „български терзания“. Целта ми е изпълнена – той има по-добър живот! Стана компютърен специалист, но като мен, и той иска да бъде в по-голяма полза на хората и затова продължи да следва молекулярна микробиология. Тя ще му даде познания да работи върху нови лекарства, имунизации, генни изследвания. Иска научна работа, поставил си е високи цели. Радвам се, но не постъпвам като майка ми – той сам иска това!

Е, червената нишка в моята фамилия продължава. Точна си е приказката „От всяко дърво свирка не става“. Не всеки ще си развали рахатлъка, защото само предполага какво трябва да преживее. Много са емигрантите, но всеки попада в различна ситуация и трябва да се пребори с различни неща. Това да им свикваш на манталитета е почти невъзможно. Колкото и да знаеш езика, да не му теглиш една майна по български, си е мъка. Да платиш тока и парното, никога не ми е било проблем. Но това съвсем не е достатъчен повод да си щастлив. По тази тема се разминаваме тотално с българите, които живеят в България. За тях това е проблем номер 1, но за нас е нещо елементарно, битовизъм. Стойностите на живота тук и там просто са други!

Бих желала да дам един скромен съвет от личния си опит към всички българи, които живеят в чужбина и четат тези редове – българи, търсете си правата, борете се за тях! Задълженията ви всеки ще ви ги каже. Пазете се и от фалшива информация! Препоръчително е да сменяте периодично изворите, от които черпите информация. Не се отказвайте, ако сте решили да емигрирате. Но знайте, че всяко начало е трудно! Успехите, удоволствията идват не веднага, а малко по-късно.

ТРУДЕН Е ЖИВОТЪТ КАТО ЕМИГРАНТ!!!  

Затова много, много умувайте!  

Тогава (не) емигрирайте!

На никого не го желая!

За родината си мечтая!

Please follow and like us:

Category: Aвстрия, България, Меланж

Comments (19)

Trackback URL | Comments RSS Feed

  1. Дида Кометер каза:

    Здравейте ! Четох, плаках, съжалявах Ви, възхищавах Ви се ! Гордея се , че сте истинска българка и сте се преборили с всичко . Сега са Коледни и Новогодишни празници. От все сърце желая на Вас и сина Ви много здраве и щастие . Аз живея на около 30 км. от Виена . Бих се радвала да се запозная с Вас.
    Поздрави !!!

  2. Златка каза:

    Здравейте Мариана,
    чудесно написано, силно и искренно.Като го четях дори си мислех, че е точно за мен написано, макар че моят път взе друга посока през далечната 1994 год., за да се спра в Австрия през 2009г. Знаете ли професиите ни съвпадат, това че и аз имам син и същите амбиции за него навремето/да израстне в една по-добра страна/…и т.н. и си направих извода дори, че сме на приблизителна възраст, докато не прочетох, че сте с 30 год.стаж на акушерка, докато аз успях само окло 6 години да работя преди да поема пътя по странство. /макар, че много си харесвам професията/ Та мисълта ми е на колко години бяхте като попаднахте във Виена?

  3. иво димов каза:

    писане доста а дъвче на едно място. То това и ние го знаем. И ние сме ходили по лагери емиграционни имах предвит А и насила никои не те кара да стоиш.

  4. Kameliya Krastanova каза:

    4etoh i plakah. Tova vse edno behe moyata izpoved, moeto use6ane, moite misli.Az sam ot 4 god. tuk,bukvalno izbaaiagah ot Balgaria na 55 god napalno razo4arovana s gelanieto da se ostanovia za postojanno v Avstria/ Wiena. Mnogo mi dopadna napisanoto,mnogo dobar izkaz. Gelaia Vi mnogo zdrave i kasmet za napred. Kameliya

  5. Tatuyana Micova каза:

    Увлекателна и сърдечна история.Браво на тазийена и майка-а аз още н емога да се реша да направя такава крачка -напред и в името на детето..
    само не разбрах в кой град Живееш сега Марияна.Ако искаш,моля пищи ми на мейла.
    С дълбоки почитания: Татяна Мицова

Leave a Reply