Само на Коледа ли да бъдем добри?

26. декември 2012 | By | Reply More

Из дневника на едно пътуване в България

Впечатленията записа Нели Кайл

18.30 часа, вторник: Пристигам на летището в София. Всичко изглежда спокойно, минавам през проверката на паспорти, взимам куфара си и се отправям към спирката на автобуса. Само няколко минути чакане и той вече пристига. За моя най-голяма изненада шофьорът разгневено обяснява, че не може да ни продаде билетче и се учудва как може да не сме видели големите табели за продажба на билети в летището. На следващата спирка – Терминал 1, той продава билетчета на току-що качилите се пътници.

В недоумение се запитах дали бях прекалено любезна с него, дали трябваше да бъда агресивна и нахална? Трябваше ли да се върна при него и въпреки упорството му, насила да спонсорирам градски транспорт в София? Спомних си, че това не е първият път, в който се случва подобно нещо. В едно тефтерче бях приготвила билетче за всеки случай, ако някога се повтори ситуацията от миналото ми пътуване.

10 часа, сряда:  Отивам в магазин за хранителни стоки, за да купя бутилка българско вино за приятел. Собственикът на магазина веднага започва да се жалва, че е имал голяма поръчка и рафтовете за алкохол са празни. Въпреки неговите несгоди успявам да се сдобия с желаната бутилка подарък.

Защо ми се извиняваше, че има успех?

12 часа, четвъртък: Возих се на метрото и видях новите спирки. На Сердика има изложба на предмети от археологически разкопки. С интерес я разгледах. При следващите ми пътувания забелязвах, че метрото е пълно не само в пиковите часове. Въпреки това чух коментари, че това метро така и така не е нужно, защото никой не се вози в него.

След четири години пребиваване в този град, където се връщам отново и отново, където рядко се чува „благодаря”, “извинете” и “ако обичате”, където много често агресивното поведение носи уважение и успех, все пак имаше лъч светлина и това се случи в:

15 часа, петък: Преглеждах новините по интернет, хвърлих поглед и на фейсбук. Беше споделена една новина за Камен, който е болен от саркома, и се нуждае от спешно лечение. Приятелите му организирали кампания, с която да съберат пари за неговото лечение. Описваха мечтите и надеждите му и призоваваха за подкрепа. Това беше лъчът надежда за мен: има хора, които са излезли от собственото си „аз”, отделили са време и енергия, за да помогнат на друг, интересуваха се от живота на другите. Призоваваха към добрина и взаимопомощ. Коледа е, нека бъдем добри!

Запитах се дали само Коледа ни трябва, за да се сетим за хора като Камен, а останалите 364 дни от годината да бъдем заети със себе си, с това как да не продадем на билетче на пътници, за да чувстваме, че и ние може да властваме; да се оплакваме, когато имаме успех, за да може да бъдем част от мнозинството оплакващи се (все пак не е хубаво да си различен от останалите, това няма как да е на добро) и да критикуваме, когато се случва нещо градивно? Може би, ако не бяхме винаги толкова заети със своите най-важни световни проблеми, щяхме да се сетим да помогнем на съседа с изгорелия апаратамен отсреща или поне за някоя добра думичка в автобуса.

Тогава Коледа нямаше да ни прави добри за един ден, а щеше да бъде начин на живот и за останалата част от годината!

Please follow and like us:

Category: благотворителност, България, Меланж, пътуване

Leave a Reply