Джеймс Гелбрайт: Голямото неравенство в доходите води до дестабилизация в обществото

24. септември 2012 | By | Reply More

Пазарът като икономическа категория вече не съществува

Джеймс Кенет Гелбрайт (род. 1952 г.) е виден американски икономист. Дипломира се с отличие в Харвард през 1974, докторантура в Йейл през 1981. Понастоящем е професор е в Тексаския университет в Остин. Член е на изпълнителния комитет на световната асоциация на икономистите. Син е на известния икономист и политолог Джон Кенет Гелбрайт.

Интервю на Бойчо Дамянов, назаем от в. Новинар

– Г-н Гелбрайт, как оценявате финансовата и икономическа криза, в която се намираме в момента?
– Някои „икономисти“ се опитват да обяснят причините за кризата с лошото управление на банките и финансовите къщи в САЩ, с безотговорните решения на правителствата в страни като Гърция, Италия и други. Или с некомпетентно управление в обществения сектор.
Други, които не са така повърхностни, разглеждат кризата от постмарксически позиции и изразяват песимистичната позиция, че капитализмът така или иначе е обречен да загине.
Има и още една структуралистка позиция, която обяснява рязкото разтваряне на ножицата на доходите с внедряването на новите технологии и възнаграждаването с по-високи доходи на по-адаптивните предприемачи.
Но ако погледнем действителното разпределение на по-високите доходи през последните 15-20 години, ще установим, че то е крайно неравномерно – Ню Йорк, Сан Франсиско и Сиатъл. В другите райони са останали непроменени или даже са паднали, което е предизвикало и масово задлъжняване на населението. Дълговете са добре дошли за банките! Те ги продават и печелят от този нов бизнес.
Да вземем Гърция, големите банки охотно даваха кредити, въпреки че знаеха, че тя няма да може да ги обслужва. Пазарът на деривати се разрастваше и процъфтяваше.

– Какво е състоянието в реалната икономика?
– След войната, от 1945 до 1970 г., бе осъществен висок икономически ръст в условията на евтини суровини. След 1970 г. настъпи шок – цените на основните суровини скочиха. По времето на Роналд Рейгън (1981-1989) настъпи известно успокоение, дори лек спад на цените на суровините. С появата на ново търсене от страни като Китай и Индия те пак тръгнаха нагоре. Днес имаме съвършено нова обстановка: високи цени на суровините; САЩ вече не е световен хегемон, Китай е най-мощната индустриална държава в света.
Какъв е резултатът? Намаляване на печалбите. Най-агресивните концерни поглъщат конкурентите си. И този процес е необратим. По същество пазарът като икономическа категория престана да съществува. Банките престанаха да рефинансират икономиката. Частният сектор престана да расте. Доходите намаляват. Съответно намаляват събраните от държавата данъци. Намаляват средствата за обезпечаване на социалната система. Нараснаха безработицата и социалната мизерия особено в Източна Европа. Милиони хора напускат родните си места и търсят прехраната си в чужбина.
През последните 20 години в САЩ и Източна Европа се появи невиждан разрив между крайно богати и крайно бедни. Не бива да забравяме, че голямото неравенство в доходите води до дестабилизация на обществото.

– В редица публикации говорите за устойчиво икономическо развитие, което да изхожда от необходимо, разумно потребление и от грижливо отношение към околната среда. Такъв подход би изисквал цялостна подмяна на съществуващата икономическа и политическа система, ръководена от една, както вие я наричате, „хищническа класа“.
– Нека да разгледаме САЩ и системата от институции, които има там. Съществува възможността да се променят законите с цел да се отстранят тези хора от техните управленчески позиции и от властта и да се прекрати доминиращата роля на редица институции.
Считам, че това трябваше да стане още от самото начало на кризата, подобно на действията през 1933 г., за да се излезе от Голямата депресия.
На второ място, след като се разградят днешните институции, на тяхно място трябва да се създадат нови, които да са в състояние да решат натрупалите се проблеми. Разполагаме с историческия пример на САЩ и Западна Европа от 30-те години: създаване на специализирани кредитни институти и на съответни държавни агенции за решаване на най–неотложните задачи. В основни линии същото трябва да се направи и днес.

– Подобни мерки САЩ приложиха и в периода на Втората световна война за привеждане на американската икономика на военни релси.
– Всъщност решаващите институционни промени в САЩ бяха извършени доста преди началото на войната и дори продължиха в следвоенния период. Едва през 70-те и 80-те години бе извършено връщане назад към, така да го наречем, банкерско–финансово–кредитния балон.

– За да се формира отношение сред широките слоеве на населението към такива нови процеси, е необходима поддръжката на масмедиите…
– Това е един от най–трудните въпроси. Самият аз и много други учени като мен се сблъскваме ежедневно с практиката на цензура от страна на медиите. Не е достатъчно само да имаш добри идеи, но трябва да можеш да убедиш и голям брой хора да ги последват.
Все пак, като икономист и университетски професор, като участник в днешните дискусии виждам своята задача да предлагам комплексни идеи и решения, които да са в интерес на широките слоеве на населението, като съм принуден да приема факта, че нямам достъп до широката публика.

– Кога може да се очаква да се възстановим поне на предкризисното равнище?
– Не по-рано от края на 2014 година.

Гелбрайт в цитати

В книгата си „Хищническата държава“ (2009) твърди, че съвременна Америка е станала плячка на хищническа класа:

„Характерът на съвременния американски капитализъм вече не е нито лоялна конкуренция, нито средна класа. Вместо това днес хищничеството е станало доминираща функцията и водеща сила. И нейните агенти упражняват пълен контрол над правителството, което ни управлява.
Но хищническата класа не притежава цялото обществено богатство; на нея противостоят не по-малко богати хора, които имат силата да се противопоставят.“

В „Защо икономистите грешат“ (2002) той също така е безмилостен критик и на собствената си професия:

„Водещи представители на днешната икономическа професия са се обединили в един вид Политбюро. Като общо правило – характерно за всеки джентълменски клуб – те се разминават напълно с всички наболели политически въпроси от десетилетия насам. Те прогнозиране бедствия, които не се случват. Те отричат настъпването на събития, които след това се случват.

Те обясняват неравенството като нещо „неизбежно“, както лошото време, което в един момент само ще се оправи. Те се противопоставят на най-належащите и необходими реформи, като вместо това предлагат плацебо мерки. Те винаги са изненадани, когато настъпи рецесия или криза. И когато накрая усетят, че позицията им не може повече да бъде защитена, не преразглеждат идеите си. Вместо това те просто сменят темата.“

Category: Меланж

Leave a Reply