Младите хора в България живеят в силен глад за това да се чувстват значими

24. януари 2012 | By | 2 коментара More

„Цветовете на гнева“ е основната тема на брой 1 на списание А4, в която разглеждаме паралелно нагласите и настроенията на младежите в България и Австрия. 

За проблемите на младите хора в България, за тяхното бъдеще и за ролята на българите в чужбина в процеса на промяна на обществото, със социолога Стефан Кръстев от Центъра за култура и дебат „Червената къща“, София разговаря Елица Ценова

Как бихте охарактеризирали младите хора днес?

Най-важната характеристика на младите хора днес е, че живеят в два много различни свята.

Има го света на младите хора, които получават първия си ай-фон в пети клас, които учат в частни училища, които говорят английски и немски, които планират да учат в чужд университет, които пътуват всеки месец до Лондон и Берлин. Има ги и младите хора, които са лишени от всичко това, и които се чувстват значими единствено в плътната среда на футболната агитка, малкото племе, към което се числят и на което отдават лоялността си. Това са доста опростени и нарочно контрастни образи, но целта ми е да обърна внимание на контрастните светове, в които живеят младите хора в България, които са реалност.

 По-трудно ли е днес да си млад човек сега в сравнение с преди 10-20 години?

Разбира се, всеки исторически момент се стоварва със специфично бреме върху младите хора. Те се изправят срещу това предизвикателство, за да се утвърдят като възрастни и зрели хора. Това е универсална ситуация, която се повтаря за всяко  поколение. Въпреки това се изкушавам да кажа, че днес е много по-трудно да бъдеш млад човек в България отколкото преди десет години.

Защо?

На първо място, предизвикателствата пред младите хора преди десет години бяха различни,  и по мое мнение – по-прости. Проблемите тогава бяха хаосът и несигурността на това, което наричахме “преход”. Всичко около тях беше несигурно и променливо и младите хора се стремяха да намерят някакъв тип “закотвяне” в свят в постоянно течение.

Днешното българско общество изглежда много по-вкостеняло, по-кристализирало от тогавашното. Ако през деветдесетте проблемът беше хаосът от възможности и избори, днес проблемът е предначертаният хоризонт пред много от младите хора. Многообразието на консуматорските избори между различни марки в мола е само на повърхността. Под нея съществува истината, че младите хора днес разполагат с много нееднакви възможности за себереализация в зависимост от позицията на семействата им в обществото. Има голяма бедност и голямо богатство, и те изглеждат приемливи и фиксирани.  Много малко от младите хора поставят под съмнение тази подредба на обществото. Усилието да излезеш от мястото, което ти е предписано днес, е много по-голямо отколкото усилието, което трябваше да упражнят младите хора от деветдесетте, за да се реализират.

Второто нещо, което различава днешния от вчерашния период за младите хора, е променящият се световен контекст. Българско общество отпреди десет години и тогавашните младежи живееха с ориентира, с вярата, че трудностите са временни, запътили сме се в ясна посока, рано или късно “преходът” ще свърши и ще изградим ново общество по модела на западните държави. Скоро ще навлезем в нов период на нормалност и спокойствие.

А този период така и не идва.

От днешна гледна точка тази вяра изглежда наивна. Днес България е член на Европейския съюз, но самият съюз е изправен пред най-големите предизвикателства в историята си, говори се сериозно за разпад. И това не се случва само в Европа. От 2008 г. насам целият свят изпада във все по-дълбока икономическа, финансова и политическа криза. Всеки ден през последната година ставаме свидетели на колосални социални промени, които само преди няколко месеца биха били немислими. Живеем в несигурни, непредвидими времена. На фона на този променящ се, непредвидим контекст,  вкостенялостта, кристализиралостта на българското постпреходно общество, за които говорих, постигнати с толкова труд срещу несигурността на прехода, изглежда все по-анахронични. Струва ми се, че все още се опитваме да изградим общество по модел, който вече изчезва и в западните държави, а ние нямаме никакви алтернативи. Това е основното предизвикателство пред младите хора в България днес – да осъзнаят  условията, в които са поставени в България, и мястото на страната им в много рязко променящ се свят. Българските младежи са много неравно подготвени за двете неща, мнозинството от тях почти не си дават сметка за тази необходимост.

Гневни ли са младите хора в България ? Как изразяват гнева си?

Много от младите хора в България са много гневни. Те изпитват остро недоволство и усещане за това, че срещу тях е извършена несправедливост, имат едно общо усещане за провал на системата, по която възрастните са управлявали страната през последните двадесет години. За съжаление тези младежи са и най-малко “екипирани” да осъзнаят позицията си, да разберат истинските причини за гнева си. Те намират все по-крайни  националистически и ксенофобски форми за израз на недоволството си. Скорошните бунтове и протести след случая “Катуница” бяха организирани, координирани и водени предимно от млади хора на 14, 15, 16 години, повечето идващи от бедни квартали, израснали в почти разпаднала се образователна среда, с много ограничени възможности за професионална реализация. Парадоксално е, че ако сравните техните възможности с тези на ромските им връстници,  ще откриете, че между двете групи има много сходства. Най-отчаяните сред българите младежи нападат дори още по-отчаяните роми, вместо да идентифицират истинските си проблеми. Само защото ромите са неспособни да отвърнат на удара, така както могат политици, мутри и другите силни на днешната постпреходна ситуация. Последните събития бяха бунтовете на младите бедни българи, които осъзнават, че родителите им са големите губещи на прехода, а вероятността те да имат по-добър живот от родителите си е много малка.

Можем ли да приемем масовото напускане на страната от младежите  като своеобразна форма на протест?

Чрез действие или пък чрез слово, протестиращият човек казва едно и също – “тази ситуация е нетърпима и аз съм готов да направя всичко по силите ми, та дори и да изложа тялото си на риск от физическо нараняване, докато я променя и направя такава, каквато искам да бъде”. Протестиращият човек знае, че има право да се гневи. Протестиращите младежи в последните вълнения през септември излизаха на улицата с усещането, че имат право да са гневни, защото някой (възрастен, родител) се е вмъкнал като крадец в тяхната държава и я управлява незаконно, не по желанието на протестиращия.

Напускането на страната в този ред на мисли, по начина по който се случваше доскоро, имаше значение на капитулация, то се случваше когато младият човек губеше вярата в правото си да определя реда в тази държава; напускането означаваше и прекъсване на всякакви връзки с нея.

С новите информационни технологии обаче ситуацията се променя драстично. Днес  емоционалните връзки с приятели, колеги и семейства продължават и на новото място, откъсването от причините за недоволство в родната страна съответно, е почти невъзможно, неприемането и недоволството от ситуацията в страната продължава и се задълбочава.

Какво би извело българските младежи на улични протести или те предпочитат бунта в социалните мрежи?

Да се твърди, че младите хора предпочитат тихия анонимен протест в социалните мрежи беше възможно преди събитията свързани с Катуница. Седмицата на протести из цялата страна, организирана и координирана изключително от млади хора показа, че те не само са способни да излязат на улицата, нещо повече – те изпитват трескава нужда от такива типове общностни събития, в които се обединяват около общи идентичности, излизат извън изолираното си ежедневие, в което се чувстват самотни и неоценени, придобиват усещане за общност и значимост. Младите хора в България живеят в силен глад за това да се чувстват значими, и с готовност прегръщат всяка кауза, която може да запълни този глад. Притеснителното е, че единствените каузи, които им предлагат лесен отговор на усещането за изолираност и безизходност, в които се намират, са каузите на крайния национализъм, ксенофобията, етническото противопоставяне. Това е процес, който се наблюдава сред младите хора от цяла Източна Европа, сходни са ситуациите и в Румъния, и в Унгария, и на други места. Не можем да виним младите хора за това – тяхното чувство е автентично, те усещат липса и реагират по единствения начин, който им е известен. Виновно е обществото на възрастните, което не предлага никакви позитивни алтернативи, в които младите хора да се припознаят.

Откъде се появява това голямо разминаване между техните очаквания за живота и реалността?

Разминаването между очаквания за живота и реалността не е нещо строго специфично за младите хора в България. Ако се върнем към идеята на българския културолог Александър Кьосев за самоколонизиращите се малки нации от Източна Европа, които живеят във вечно самосъжаление, че нямат нещата, които има “Западът” – нямат културата му, нямат пресата му, нямат образованието му, нямат възможностите му – това разминаване между мечти, очаквания, желания и реалността, е с нас поне от началото на ХІХ век. Нещо повече, според Кьосев това чувство за разминаване, за недоволство от реалността, която ни заобикаля, е именно нещото, което ни поражда като модерна нация. Въпросът е доколко продуктивно е това усещане за липса, за разминаване, да продължава да бъде в основата на всички идентичности, които си създаваме. По-горе изразих виждането, че имитирането на модели, които може би вече не съществуват и на “Запад”, или никога не са съществували в този чист вид, в който си ги представяме, започва да ни пречи в свят, който се променя из основи. С какво и как да заменим усещането за разминаване като основа на идентичността ни, е големият въпрос, на който трябва да си отговорим. Отричането и омразата към всичко чуждо, което като че ли са емоциите, които намират най-силно владеят мнозинството младежи в България, не са никакъв отговор на този въпрос.

Как ще се променят нещата в близко бъдеще?

Няма много поводи за оптимизъм в непосредствено близкото бъдеще, ако съсредоточим погледа си само към начина, по който се прави политика в България и начина, по който действат държавните институции. По различни причини те ще продължат да са неспособни да адресират сериозните, структурни проблеми, пред които е изправено обществото, и които именно карат младите хора да се чувстват гневни и “възмутени”. Най-важната причина вероятно е,  както вече споменах, липсата на достатъчно силна ответна реакция, липсата на категоричен протест от страна на мнозинството българи, млади и по-възрастни. Няма причини да очакваме политиците да променят поведението си, докато продължават да получават властта си толкова лесно, без необходимост да поемат каквито и да е отговорност към хората, които ги избират.

Оптимистичното е, че в страната съществуват различни островчета на промяната, които са изгубили вярата си в “голямата” политика, и предпочитат да действат с малки действия, малки промени, ден след ден. Примери за това са екологичните организации, както и други граждански организации, които се занимават със социална промяна; много често хората, които са двигателите на тези организации са млади българи, прекарали време в чужбина, които са избрали да се върнат и да отвоюват пространство за себе си в държавата. Техните усилия на този етап не биха могли да променят статуквото; те обаче са необходимото условие за  на желанието за промяна да достигне до мнозинството хора на един следващ етап.

Каква е ролята на българите, живеещи в чужбина, в този процес?

Българите извън България имат особено важна роля в ускоряването на процеса на промяна в българското общество. Те са една от силите, чрез които промяната ефективно настъпва  независимо дали и колко време физически прекарват в България. Важното е да бъдат организирани, да не губят емоцията и интереса си към това, което се случва в страната, и да намерят за себе си начина, по който да бъдат въвлечени в процеса на промяна. Начини съществуват.

Емигрантите разполагат повече от всякога и със средства за въздействие върху българското общество. Няколко примера – едни от най-критичните и протестни медии са именно медиите на български емигранти в чужбина. Автори емигранти публикуват критични текстове, които не биха се родили в българска среда, имам пред вид хора като Илия Троянов и Златко Енев в Германия, Юлиян Попов в Лондон, Даниела Горчева в Холандия и др. Емигранските общности се организират и предизвикват държавните институции, както в скорошното противоречие между оранизация на българи в чужбина и Външно министерство относно организацията на изборите в чужбина. Все по-често ставаме свидетели на дисидентски настроени публични фигури, които разделят времето си между активно въвличане в българския политически, културен, социален живот и живота си в друго, приемно общество, от което черпят вдъхновение, сигурност, различни модели на обществено развитие, различни примери. Това е позитивен процес, и една от малкото останали надежди за истинска промяна в България.

_______________________

Още по темата:

Образованието е проблем, заради който младите хора биха излезли на улицата – интервю на Нели Динева с Михаел Мецник, политолог във Виенския университет

Цветовете на гнева – защо избрахме темата за гневните млади хора за първия брой на списание А4 + анкета с младежи от Австрия и България

 

 

Please follow and like us:

Category: Oбразование, България, възпитание, интервю, Меланж, социална отговорност, студент

Comments (2)

Trackback URL | Comments RSS Feed

  1. Kamenova каза:

    А тези,които живеят в чужбина не изпитват ли такав глад,даже напротив,много по голям….

    • Ganeva каза:

      Според мен младите хора навсякъде по света изпитват силна жажда да бъдат забелязани и оценени. Г-н Кръстев се концентрира върху България и парви интересен анализ. Само дето аз не съм толкова опитимистично настроена спрямо българската младеж. Отглеждаме поколение на отпуснати, обезверени и спящи млади хора. Чудя се само какво би ги събудило от летаргията, в която са изпаднали.

Leave a Reply