Възкресението на един народ

2. март 2011 | By | Reply More
Spread the love

Поздравителен адрес от заместник министър-председателя и министър на финансите Симеон Дянков по случай националния празник на България 3-ти март.

________________________________________

3 март – на този ден изстрадалата ни земя, напоявана столетия с кръвта на чедата си, усети ласката на свободата. Човечеството поздрави непокорна България, възкръснала от руините на вековното робство.

ТЕКСТ Правда Михайлова

Страшното било началото. Легендата разказва за кървавите дни и зловещите нощи, в които св. Патриарх Евтимий разбрал, че въпреки отбраната престолният Търновград ще падне. Духовният отец повикал най-добрия майстор леяр и му заръчал: „Направи ми една камбана, която да пее с душата на България!“. „Как да направя такава камбана?“, попитал майсторът. Светейшият патриарх му рекъл да разтопи метал, после донесъл една овехтяла книга, целунал я и просълзен я хвърлил в горящата лава… В тази книга била написана историята на България. Когато камбаната била готова, я изкачили на най-високия връх – Царевец. Оттам се понесъл гласът ù – протяжен, съдбовен…Разярен, кръвожадният Сюлейман Челеби заповядал да изковат от камбаната ятагани. Но когато друговерците се опитали да я смъкнат от камбанарията, тя паднала и потънала дълбоко в земята. Този черен ден бил 17 юли 1393 г. Замлъкнала камбаната и 500 години мълчала.

Пет века под звъна на ятагана отечеството носело черна рана в сърцето си. Пет века коравият хляб на народа се замесвал с горчиви сълзи вместо с бучка сол. До този ден.

Оттогава всяка година с първия полъх на тихия пролетен вятьр, с чистата белота на нежното кокиче, със слънчевата радост в детските очи и волния трепет на лястовичите криле 3 март ни напомня делото на Апостола, слязъл от черното бесило и тръгнал през вековете към нас и към нашето време. Напомня ни песните на един войвода, приел куршума на Вола, но разлюлял дълбоките пластове на робското съзнание. Напомня ни устрема на Хвърковатата чета на Бенковски и святите кървави клади на Батак.

На 3 март благоговеем в признателност към великия поход на северните воини – от стръмния дунавски бряг при Свищов през долината на смъртта край Плевен до старопланинските преходи и гордите канари на Шипка. „На Шипка всичко е спокойно!“. Тук всичко е безвремие! Тук всичко е безсмъртие! Въздухът, скалите… и пръстта!

На 3 март се свеждат знамената на българската бойна слава. Над стихналите площади звучат имена – хиляди руски, румънски, финлански и хиляди български, „венчали България с лаврови венци“. И прекланяме в почит чела, заслушани в думите на поета:

 

Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойни, майко, бяха,

и твойто име само кат мълвяха

умираха без страх.

 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

 

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: „Търчете! Тамо са раите!“

И ордите тръгват с викове сърдити,

и „Аллах! гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

насипи налитат и падат, и мрът; –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: „Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!“

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

„България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо удар, всяка душа – плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

„Грабайте телата! някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…  

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще миг – ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

 

 

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Category: България, Меланж

Leave a Reply