Без емоцията и духа не може да се получи добра фотография

6. декември 2010 | By | 1 Reply More

За промените в живота, за модерните издания и обикновените хора с фотографа Иво Хаджимишев разговаря Елица Ценова

Познаваме Иво Хаджимишев като фотограф. Мнозина си го спомнят от времето на списание “Отечество”, списание “Сега”, като сътрудник на големите информационни агенции Ройтерс или Асошиейтед прес или познават  последните му изложби, популяризиращи българската история и култура. Но само личният досег с него разкрива духовния аристократ, носещ фина сетивност за момента и нестихващо любопитство към света.

Елица: Отливът бе толкова силен, че почти не се виждаше океанът. Бях сам в това огромно пространство. Пясъкът бе стегнат и здрав като камък. Не оставях никакви следи  по него – сякаш ме няма.” Това сте написали под една от фотографиите от последната ви изложба “Светлописи в Ирландия”. Всички ваши текстове там са много силни и експресивни.

Иво Хаджимишев: Такова е и мястото- Аранските острови са нещо удивително. А и много бяха задължаващи самите ирландски текстове, които също са под част от фотографиите и аз просто трябваше да вляза в тази стилистика. Но това не беше трудно, защото мястото наистина предразполага към този вид писане.

Елица: Няма ли да ви изкуши писаното слово?

Иво Хаджимишев: Много хора ме подтикват към такова стъпка, но все още смятам, че човек трябва да прави това, което си мисли, че може да прави най-добре. Аз от много време се занимавам професионално с фотография. Сега имам поне още една година да работя върху един необятен проект, който е с работно заглавие  “Цивилизациите на Балканите”.  Ще видим. Това е въпрос на бъдеще.

Елица: Помагат или пречат новите дигитални технологии във фотографията?

Иво Хаджимишев: Те до голяма степен помагат. Но от друга страна, технологиите са толкова напреднали, че атрофират старите професионални познания в областта на фотографията. Аз лично не съм човек на техниката – използвам я като средство, чрез което се опитвам да изразявам това, което ме вълнува. Много хора губят време във въпросите: “Това по-добро ли е от другото? Този обектив по-добър ли е от еди-кой си обектив?” Те непрекъснато правят някакви тестове, проучвания. При мен това не се случва. Аз използвам тези неща и не се замислям колко лещи има в този обектив. Техниката като такава не ме интересува толкова много.

Елица: То е като качването по стълбите- единят крак просто следва другия без да се замисляме защо и как.

Иво Хаджимишев: Естествено. Аз така казвам и за самото фотографиране- не мислиш за краката, а просто вървиш по стълбата.

Елица: Според някои добрият модел е най-важен, според други – професионалният фотоапарат, а трети залагат на настроението и доброто око за улавяне на момента. Какво според вас е необходимо, за да се получи добра фотография?

Иво Хаджимишев: Много неща трябва да се съберат на едно място. Разбира се, важен е обектът. Разбира се, светлината, оптиката, камерата също са важни. Обаче без душата нищо не става. Без емоцията и духа не може да се получи добра фотография.

Елица: Проследявайки последните ви изложби и проекти, човек се потапя в един свят на красота и хармония. Почти липсват кадри на война, насилие.

Иво Хаджимишев: Аз съм работил над 30 години в печатни издания и имам репортажи, свързани с така наречените горещи точки на планетата. Едно от тези места е и Белфаст, където бях през 1978г. Тогава бе и първият ми личен опит с тази земя, тези хора и техния дух, с проблемите им. Така че, аз съм снимал и война. Освен това в периода около 10 ноември, в началните години на прехода, трябваше да снимам всичко, което се случваше, както в Народното събрание, така и по улиците и площадите. Всичко, свързано с изборите, градовете на истината, протестите, целият този театър е минал през обектива ми. Винаги съм се старал да бъда максимално обективен.

Елица: Но в последните години като че ли предпочитате художествената фотография.

Иво Хаджимишев: От 2000 година, тоест от 10 години, вече не се занимавам с фотожурналистика. Сега се занимавам с правене на книги, пътуващи изложби, различни проекти, които са дългосрочни, искат повече време и повече съсредоточаване. Без да омаловажавам труда на вестникарите, бих казал, че това там е работа ден за ден, а в периодичните издания- от брой за брой.  Работил съм в такова издание  повече от 20 години и знам на какви обороти се работеше, знам как са минали тези години.

Елица: Все пак не ви ли липсва динамиката на фотожурналистиката?

Иво Хаджимишев: Определено ми липсва. Аз съм научен да работя в екип, а сега все повече работя сам и усещам, че имам нужда от група. От друга страна, в съвременните условия и особено в условията на криза, виждам, че в повечето списания работят по 2-3 души и се използват много външни автори, тоест това вече не са старите редакции с най-различни хора, в които имаше специфична атмосфера. Сега вече духът на работа е напълно променен.

Елица: Не само начинът на работа е променен, но и самите издания вече са други. Без да давам оценка дали това е добро или не, така нареченият lifestyle доминира. Вие как виждате нещата?

Иво Хаджимишев: Е, това е нещо, което мен лично много ме дразни. Често издателите не се интересуват от съдържанието на списанието, а от броя на рекламите, които са успели да получат. Също така не ми харесва лекотата, с която те създават един продукт и после го продават. Няма я вече тази емоционална привързаност към това, което си създал. Сега в лайфстайл списанията има една цяла армия от хора- стилисти, гримьори- те така изцеждат нещастния човек, който е обект на тяхното внимание, че той не може да бъде себе си. Много често се вижда каква марка е ризата, каква марка е сакото, какъв е часовника, но не виждам човека в този портрет. Не разбирам човека.

Елица: Какъв тип човек не бихте снимали?

Иво Хаджимишев: Не мога да кажа, защото моето любопитство е все още живо. Човек никога не трябва да казва никога. Заснел съм много от емблематичните фигури в българския културен живот, но аз съм с широко отворени очи за най-обикновените хора. И това е моето верую във фотографията. Погледнете например снимките от село Сливарово- към тези хора е насочено голямото ми любопитство и те са голямата ми любов. Много често в хората в запустелите райони на България, в някой малък град или дори в трамвая в София виждам велики лица.

______________________

Последната изложба „Добруджа ликува – 1940, архив Гипсън ІІ“ с документални фотоси на Бончо Карастоянов, подбрани от Иво Хаджимишев, е открита на 18 ноември 2010 година в зала „Русе“ на Историческия музей в крайдунавския град.  Тя включва 60 снимки, показващи важни исторически мигове от преди 70 години – влизането на българската армия в Южна Добруджа през септември 1940 година,  посрещането й в Добрич на 25 септември, ликуващите добруджанци, тържествата в центъра на Добрич, следите от румънското оттегляне. Съорганизатор на изложбата е  Военен клуб Русе с неговия председател г-н Огнян Жеков.

Още за Иво Хаджимишев и неговите проекти тук

Забележка: Всички публикувани снимки и материали са предоставени на изданието лично от фотографа Иво Хаджимишев. Моля, не нарушавайте Закона за авторското право и сродните му права.

Please follow and like us:

Category: България, интервю, Меланж

Comments (1)

Trackback URL | Comments RSS Feed

  1. Ognian Zhekov каза:

    Ich freue mich, dass ich Hernn Ivo Hadjimischev kenne, dass wir Freunde sind!

Leave a Reply