Александрина Пендачанска: Операта вече не е консервативно изкуство

23. ноември 2010 | By | Reply More

интервю: Елица Ценова

Голямата българска оперна певица Александрина Пендачанска е във Виена по повод на участието си в операта „Мнимата градинарка“ от Моцарт в Theater an der Wien. В последните година този музикален театър се утвърди като сцена за експерименти, място, където човек може да срещне нов и различен поглед към класическите произведения. Постановката на Давид Алден под диригентството на Рене Якобс само затвърждава тази тенденция.

Вместо в рокли с кринолини и перуки от времето на Моцарт героите са модерно облечени, действието се развива в нашето време и отношенията между хората са ни близки и познати. Финалът остава някак отворен – уж всичко завърша по правилата на комедията, но режисьорът сякаш не е убеден, че влюбените ще живеят „дълго и щастливо“.

Александрина Пендачанска е блестяща в ролята на Арминда. Срещата ни с нея е непосредствено преди едно от представленията, но освен за опера разговорът ни се завърта и около темите за писателството, родителството и желанието да бъдеш себе си, следвайки инстинктите си, защото, както казва самата тя: „Няма нищо по-тъжно от мисълта за пропуснатите възможности“.

Какви съвети сте получавали от майка си, сопраното Валерѝ Попова, които сте следвали в професионалната си кариера?
Основно чисто вокални, защото тя ми е била вокален педагог. С нея сме си говорили много повече за пеене, отколкото за кариера, защото двете неща са много различни. Било ми е достатъчно, че цял живот съм я гледала, и със сигурност съм попила много от нейното сценично присъствие. Тя притежаваше много силна харизма, много класа в стоенето на сцената и се надявам поне малко да приличам на нея.

Имате ли любима роля, която по някакъв начин да е оказала влияние на личния ви живот или пък е била решаваща за творческото ви развитие?
Не мога да посоча конкретна роля. Има много опери, които обичам, и много роли, които са ми скъпи. Има и такива, които не обичам и не ми е приятно да се връщам към тях. Много обичам доня Елвира и доня Ана от „Дон Жуан“ на Моцарт. Разбира се, Виолета от „Травиата“ на Верди е образ, който събира много части от живота и душата ми, може би и защото майка ми се изявяваше в тази роля. Обичам и роли, които са много различни от моя характер и е интересно да влезеш в тях и да ги играеш, като кралица Елизабет I, която е един от любимите ми образи, както и Семирамида от Росини. Трудно е да се избере от 60 роли!

През февруари 2010 г. пяхте в ролята на Агрипина в едноименната опера на Хендел в Берлин. Как се справихте с ролята на една толкова жестока и амбициозна жена?
Агрипина съвсем не е от любимите ми роли. Не ми беше приятно и не обичам да се връщам към нея.

Постановката на „Агрипина“ в Берлин е изключително модерна, „Мнимата градинарка“ тук, във Виена, също предлага нетрадиционен подход към една на пръв поглед традиционна комедия. Това ли е пътят, по който ще се развива операта, за да излезе от определението „консервативно изкуство“?
О, да. В момента повечето опери се поставят по този начин. Операта вече не е консервативно изкуство, особено в Германия и Австрия, където публиката е много знаеща и разбираща. Тук все по-рядко вече може да се видят традиционни постановки, защото те все по-малко говорят на хората. Публиката вече е различна – има много млади хора, които обичат операта, и то точно защото тя се модернизира и започва да говори и на съвременните поколения. Аз съм твърдо „за“ такова развитие. Вече и на мен самата ми е уморително и досадно да се връщаме към едни и същи заглавия, за да ги разказваме по един и същи начин. Тъй като съвременна опера в момента почти не се създава, репертоарът е изграден около 100–150 заглавия, които е неприемливо да продължим да разказваме по същия начин, както през тези 200 години, в които операта се развива.

Имате две дъщери. Каква майка искате да бъдете за тях?
Надявам се да съм майка на разположение. Искам винаги, когато децата ми имат нужда от мен, аз да съм там. Разбира се, с моята професия е невъзможно чисто физически да бъда винаги на място, но е важно те да имат съзнанието, че в моментите, в които имат нужда от мен, аз съм тяхна, че няма нищо по-важно от тях за мен на света. Опитвам се да бъда разбираща майка. С възрастта това става все по-лесно. Предполагам, че ако бях станала майка по-млада, щеше да ми бъде по-трудно и децата ми щяха да имат по-нервно детство. С възрастта човек става по-спокоен, по-уравновесен, по-прощаваш, и то най-вече към себе си. Много често се опитваме да прехвърлим нещата, които ние не сме успели да постигнем за себе си, върху децата си, а с възрастта прошката към нас самите става по-голяма и съответно натоварването към децата е по-малко.

Със съпруга си, журналиста Найо Тицин, как съвместявате всички отговорности към семейството с професионалните ангажименти?
На нас изобщо не ни е лесно с този ритъм на живот, с непрекъснатите раздели. Справяме се благодарение на скайп и с много чести пътувания. Опитваме се да прекараме възможно повече време заедно. Справяме се, защото сме отраснали заедно и сме се сраснали. Заедно сме вече 33 години – от първи клас. Оцеляваме, защото сме две части на едно цяло.

Миналата година изненадахте почитателите си с ново амплоа – появи се първата ви книга – Da capo, или в превод „Започни отначало“. Как се решихте на тази крачка?
Всъщност може би испанският режисьор Педро Алмодовар е причината да посмея да пиша. Четох един сборник с негови интервюта и след това си казах: „Този човек е тръгнал от дълбока испанска провинция и без никакви познанства, идвайки буквално от нищото в Мадрид, се преборва с предразсъдъците, с всички пречки и е станал това, което е, защото е следвал инстинкта си, желанието си да прави това, което иска“. Аз цял живот съм искала и съм мечтала да пиша, имала съм необходимост да пиша, но не съм посмяла да го направя. Този човек ме вдъхнови да направя тази крачка.

Честно казано, аз самата очаквах, че книгата ще бъде по-лична, очаквах може би да е по-есеистична или описателна, а всъщност прочетох истински роман, увлекателна история. Според мен това е много смело начало.
Когато започнах да пиша, нямах представа какво ще бъде, не знаех дори, че ще поискам книгата да излезе. Тази история от само себе си се зароди, завъртя се и се разказа, аз просто я следвах. От един момент нататък историята някак си сама се създаваше. На български език в момента се пишат толкова много произведения с неясен жанр, с неясна конструкция и неясна композиция. Радвам се, че издадох тази книга, защото тя може лесно да бъде определена какъв жанр е, има ясно определена концепция и логична структура. Смятам, че такъв тип книги, които съвсем не са претенциозни, може би не са чак толкова умни или чак толкова дълбоки и гениални, имат своето място на пазара. Според мен човек трябва да носи в себе си и определена скромност, знаейки, че гениите са твърде малко, т.е. човешко е да бъдем нормални и е важно да следваме живота и инстинктите си. Като че ли в последните двайсет години в българското кино и литература битува тенденцията в един филм или в една книга да се каже всичко, и то по много сложен начин. Четеш и се чудиш какво е това – новела ли, пътепис ли, автобиография ли. Смятам, че е твърде претенциозно и самохвално да се мисли, че човек може да създаде нов жанр или да каже нещо много гениално. Умните и гениални неща са обикновено прости. Тази книга има една-единствена претенция, която, давам си сметка, е много голяма – да не бъде претенциозна. Това е книга, която написах не за да разкажа нещо за себе си, а за да задоволя необходимостта си да пиша и да разкажа на хората история, в която те да се потопят. Това е максимумът, който съм искала.

В свое интервю Райна Кабаиванска споделя: „Когато ми е най-тежко, се налага да отида до пианото, да го отворя и да свиря. Така се спасявам от страданието“. И вие ли търсите спасение в музиката?
И аз свиря. Има периоди, в които много свиря, връщам се към пианото. Музиката е със сигурност нещо, което успокоява душата и дава смисъл на съществуването. За хората, които обичат музиката, тя е вид отдушник.

И писането ли е такъв отдушник?
Да. И писането, и четенето. Изобщо изкуството. Четенето също спасява в много тежки моменти. Да прочета нещо хубаво, е като да чуя хубава симфония. Най-близкото състояние на близост с всевишното е изкуството.

Може ли човек да започне отначало повече от един път? (Da capo е музикален термин, който в превод означава „започни отначало“, б.а.)
Да. В живота имаме всякакви ситуации – по-малки и по-големи, в които на човек му се налага да започне отначало. Важното е да се научиш да го направиш първия път, после вече става много по-лесно. Да разбереш, че се оцелява въпреки всичко, че винаги може да се изправиш отново на крака. Единственото нещо, което не може да бъде преодоляно, е здравето. И то е това, което не зависи от нас. Но останалите неща са в нашата власт и можем да ги управляваме.

Please follow and like us:

Category: Aвстрия, интервю

Leave a Reply