banner ad

Залцбургски дневник

12. август 2010 | By | 2 коментара More

Автор: Федя Филкова
Източник: www.kultura.bg

Понеделник, 21 юни 2010

Понеделник е прекрасен. Не само защото е начало. Начало на седмица, през която продължавам да съм в отпуск, да съм в Залцбург и да разполагам с времето и с мислите си.

Дори сивият цвят на облачното небе не е в състояние да хвърли сянка върху ярката красота на Залцбург – фасадите и на старите, и на новите сгради греят във всички цветове на дъгата, наситеното зелено на разлистените дървета и на прясно окосената трева в градините и парковете изпълва погледа с топлина, скалистите хълмове с кули, замъци и стени се издигат посред града като кулиси на представление, което се играе вече хилядолетия, а привечер пурпурно осветената вода на реката Залцах тече през тялото на града като негова кръв.

Ако трябва да измислям река, ще е точно такава – нито голяма, нито малка, и ще я сложа да тече точно тук – всеки град трябва да има река, за да може да се оглежда и да вижда лицето си.

Залцбург се оглежда в реката си от векове. Едва ли са много градовете, където историята продължава да живее редом, заедно с настоящето, по един толкова автентичен начин! (Тук изобщо не говоря за изнесените на показ и продажба от съвременната туристическа индустрия безчетно количество изфабрикувани парчета история под формата на какво ли не, все по-агресивно и по-безвкусно. Дори и Моцарт не само че не е пощаден, но тъкмо обратното – консумативната ни епоха продължава да го дъвче с такава наслада и похот, че неволно се сещам за гръмогласния нервен смях на гениалния композитор във филма на Форман.)

Има друг Залцбург, където миналото и историята не са за продан, а са част от нас, от нашата европейска история, и то не само Залцбург на музиката, но и Залцбург на литературата. Тъкмо този Залцбург е и моят град през тези дни, градът на Георг Тракл, Стефан Цвайг, Хуго фон Хофманстал, Херман Бар, на всички тези големи австрийски поети и писатели, с чиито книги живея сега тук – Ингеборг Бахман, Паул Целан, Томас Бернхард. Всички те, вече мъртви, „светът от вчера“, както е казал Стефан Цвайг, но какво е „светът от днес“ без света от вчера.

Вторник, 22 юни 2010

„Аула Библиотеката“ на Залцбургския университет с прочутия Фюрстталерски земен глобус, носещ името на създателя си Йозеф Якоб Фюрстталер (1730-1775), възниква през 1658 г. по идея на тогавашния ректор на университета Щаделмайр и до днес е една от най-красивите зали в града – разпрострялото се тъмно дърво на оригиналния столетен дърворезбован таван закриля като с чадър хилядите томове огромни книги, запълващи от горе до долу стените на библиотеката. Почти е невъзможно да държиш в ръце тези наистина невероятно големи и тежки книги, предимно теологични, философски и научни съчинения, явно тогава четенето е било не само духовно приключение и наслада, но и чисто физическо усилие – няма как с такава книга да легнеш в леглото и да четеш.

За всичко това си говорим с проф. д-р Карл Мюлер, ръководител на германистиката тук. Под негово ръководство, съвместно с центъра „Стефан Цвайг“ към университета, се провеждат вече от няколко години и т. нар. „Стефан-Цвайг-Поетически лекции“ – през тази година лектор беше изключително интересният украински писател Юрий Андрухович.

И тъй като днес явно ми е щастлив ден за разговори с професори, малко по-късно се виждам и с проф. д-р Ханс Хьолер от Залцбургския университет, един от най-авторитетните австрийски германисти и най-добрият познавач и интерпретатор на творчеството на голямата австрийска поетеса и писателка Ингеборг Бахман (1926-1973). Той е и един от издателите на тома с кореспонденцията между Ингеборг Бахман и Паул Целан под заглавие „Времето на сърцето“, който ние с проф. д-р Ана Димова от Шуменския университет превеждаме на български.

Въпросите ми към проф. Хьолер, свързани с нашия превод, са много, но днес говорим главно за новата му германистична сензация – той е издател на току-що появилия се „Дневник от войната“ на Ингеборг Бахман, който тя си води през последните месеци на 1944 г. до юни 1945 г.

Дневникът на Бахман за тези последни дни на войната и за първите дни на мира в дълбоката австрийска провинция, от която 18-годишната бъдеща прочута поетеса иска да избяга ден по-скоро, защото, както тя пише: „ Аз няма какво да правя тук, тук няма какво да науча.“, лично за мен е изключително вълнуващ и с тази невероятна радост от настъпващия мир:

„Това е най-хубавото лято в моя живот и дори и да стана на сто години – това ще останат най-хубавите пролет и лято. Мнозина казват, че от мира не се забелязвало толкова много, но за мен това е мир, мир! Хората са така ужасяващо тъпи; нима са очаквали, че след една подобна катастрофа, още на другия ден ще настъпи раят и всичко ще тръгне по мед и масло! Че англичаните си нямат други мисли, освен да постилат пътя ни с рози? Боже Господи, та кой само преди няколко месеца можеше да си помисли, че изобщо ще оцелее! Сега всеки ден отивам в Гория, сама, за да мога да си мечтая, да си мечтая на свобода! Ще следвам, ще работя, ще пиша! Да, аз живея, живея. О, Боже, да бъдеш свободен и да живееш, дори без обувки, без филии хляб с масло, без чорапи, без, ах, няма никакво значение, прекрасно е!“

Сряда, 23 юни 2010

Залцбург, за разлика от нашите български градове, обича поетите си. Любовта, която Залцбург засвидетелства към поета Георг Тракл (1887-1914) – в немскоезичната лирика на ХХ век Тракл е сред най-големите, най-своеобразните, но и най-трагически фигури – почти се равнява на любовта, с която поетът е възпял своя роден град и неговата скрита синя печал. На общо осем места из града могат да се видят поставени плочи с гравирани на тях стихотворения на Тракл, а музеят в родната къща и архивът на поета са образец за съхраняване на културното наследство от следващите поколения.

Но аз искам да разкажа тук за „ходенето“ си по следите на едно стихотворение на Георг Тракл.

Седим с моя приятел, писателя Клеменс Ренолднер (тук отварям скоба, за да кажа, че той е един от най-прекрасните хора, които познавам, великолепен германист, известен литературен критик, самият той много добър прозаик, директор на центъра „Стефан Цвайг“ към Залцбургския университет, същевременно изключително артистичен човек!), в заведението „Триангел“ точно срещу залата на Залцбургските музикални тържества.

Разказвам на Клеменс за разходката си до Линцергасе в търсене на аптеката „При белия ангел“, където, след като напуска гимназия, Тракл е принуден да работи три години като стажант, за да може да се запише да следва фармация, описвам му как съм изиграла своеобразен „моноспектакъл“ – нарочно, пред погледите на недоумяващи минувачи, предимно туристи, които ме връхлитат от всички страни и се чудят навярно защо не се помръдвам, аз стоя и преписвам с молив в бележника си дума по дума стихотворението „В тъмното“ на Тракл от плочата, която е поставена под главата на белия гипсов ангел. „Театралните“ ми усилия накрая се увенчават с успех – когато привършвам с преписването, до мен вече стоят още няколко човека, любопитни какво толкова е написано на стената, че аз така усърдно го преписвам, и започват и те да четат стихотворението.

Подавам на Клеменс листа с преписаното стихотворение на ръка и го питам как трябва да се разбира първият стих – EsschweigtdieSeeledenblauenFrühling.

Според немската граматика, буквалният превод би трябвало да гласи: „Душата кара синята пролет да мълчи.“. Опитвам се да обясня българския глагол „смълчава се“, но той е само възвратен, няма как да се каже „Душата смълчава синята пролет“, или пък точно така трябва да се каже.

Разказвам му, че и проф. Карл Мюлер, и д-р Ханс Вайхселбаум, дългогодишният уредник на музея на Георг Тракл и един от най- добрите познавачи на творчеството му, също не са могли да ми дадат докрай ясен и категоричен отговор – тълкуванията са различни и много.

После се прибирам и превеждам стихотворението – иска ми се и преводът да съдържа тези различни тълкувания.

В тъмното

Смълчава душата синята пролет.
Под влажните клони на вечерта
потъна изтръпнало челото на влюбените.

О раззеленяващият се кръст. В тъмен разговор
се познаха мъж и жена.
Покрай гола стена
броди самотният със звездите си.

Над лунноосветените пътища на гората
потъна дивата местност
на забравен лов; поглед на синева
струи от разпадащи се скали.

Четвъртък, 24 юни 2010

Днес ми е ден, който прекарвам в кафенетата на Залцбург.

Австрийските кафенета са прочути, това не са просто заведения, в които човек само може да поседи и да си почине, да пие кафе и евентуално да изяде горещо парче от сякаш току-що изваден от фурната ябълков щрудел. Както пише Стефан Цвайг за виенското кафене, но това с пълна сила важи и за залцбургските кафенета, кафенето тук е „особена институция“. Самият Стефан Цвайг през годините, в които е живял в Залцбург, редовно е посещавал кафене „Базар“ на брега на Залцах и винаги е седял на „неговата си“ маса – втората в дъното на големия салон на кафенето, откъдето е можел да наблюдава както всички посетители, така и реката навън през големия прозорец от дясната си страна.

Тъкмо за кафене „Базар“, поне така се твърди, е и прочутото шеговито определение на австрийците какво всъщност е кафене – „Човек не си е вкъщи и въпреки това не е на открито.“

Днес аз обаче седя тъкмо на открито, на терасата на кафенето, слънцето като никога през последните дни се е показало и топли толкова приятно, всички маси за запълнени докрай и лицата на всички посетители са леко вдигнати нагоре, като антени, за да улавят и най-незабележимите слънчеви лъчи.

След този необичаен подарък, „залцбургско слънце“ се премествам в другото ми любимо, не само на мен, кафене от другата страна на реката, в стария град, в дъното на така наречения „Стар площад“ – кафене „Томасели“, което съществува от 1703 г. и в което, както разказват и до днес, се е отбивал самият Моцарт.

И тук сядам на една маса отвън, защото денят продължава да е топъл – няма нищо по-приятно от това да пиеш кафе сред множество непознати хора.

Поръчвам си „меланж“, прочутото австрийско кафе с мляко, и започвам и аз като „австрийка“ да чета вестник. Преглеждам литературната притурка на германския седмичник „Ди Цайт“ и вниманието ми е погълнато от една голяма рецензия на Йенс Йесен, посветена на последната книга на Криста Волф и озаглавена „До ръба на добродетелта“. Изключително точна, безпощадна рецензия за най-добрата писателка от ГДР някога, която и аз много обичах. Миналата събота в австрийския вестник „Ди Пресе“ Клеменс Ренолднер също имаше цяла страница за тази последна книга на Криста Волф, разликата в написаното от него е опитът му наистина да се опита да разбере сложната, превратна съдба на една писателка, останала „ без страна“, но запазила езика си – прекрасен е цитатът на Валтер Бенямин, с който Ренолднер завършва рецензията си – „да се изложиш на бурята“ на историята!

Мисля си за всичко това, когато към масата ми се приближава една възрастна, наистина възрастна госпожа, поне осемдесетгодишна, но истинска дама – типична австрийка, много елегантна в светлия си летен костюм, с прекрасен тъмнозеленикав гердан от малахит и кремава лятна шапка с панделка. Пита ме дали може да седне, тъй като всички други маси са заети докрай и се настанява с радостта на човек, комуто предстои удоволствие от живота. Поръчва си и тя меланж, избира си голяма шоколадова торта от таблата на момичето, което постоянно обикаля масите в кафенето и предлага най-различни сладкиши, после донася наведнъж поне пет вестника и започва да чете, като от време на време вдига усмихната поглед и разглежда посетителите. Разбърква кафето си с лъжичка, след като е изсипала всичките си пликчета захар в чашата, мило ме поглежда и пита:

– Мога ли да взема и вашата захар, видях, че вие пиете кафето си без захар, а аз съм си просто такава – сладка, сладурана!

Когато после й казвам довиждане и й пожелавам приятна вечер, ми се приисква да й благодаря за радостта от живота, но знам, че тя това го знае и само широко й се усмихвам.

Петък, 25 юни 2010

Петък е ден за недовършените неща през седмицата.

В моя случай – непременно трябва да отида още веднъж на изложбата на Макс Ернст „Кошмар и освобождение“ в залцбургския Музей на модернизма.

Още тогава, след откриването й на 12 юни, прекарах няколко часа из просторните зали на тази невероятно красива и модерна галерия на хълма Мьонхсберг, после излязох с леко зашеметена глава и препълнен, преливащ поглед от видяното – след Рьоне Магрит, Макс Ернст е може би другият голям художник на ХХ век, който непрекъснато е търсел в картините си да изобрази Поезията.

Изложбата е почти ретроспективна за цялостното творчество на този прочут сюрреалист, редом с рисунките и картините с различни видове колажна техника и едни от най-известните му живописни платна, в галерията са изложени и няколко от скулптурните работи на Макс Ернст.

Цялата изложба обаче би могла да мине под мотото „Макс Ернст и книгата“ – творческото и житейско приятелство на Макс Ернст с такива големи поети, като Ханс Арп, Пол Елюар, Рьоне Кревел, Антонен Арто, Бенжамен Пере, Жак Превер, е родило шедьоври не само за живописта и за поезията, но и за книгата.

„Той рисува не само това, което вижда пред себе си, но и това, което вижда в себе си.“ – това определение за Макс Ернст би могло да бъде определение и за всеки голям поет.

Бих отишла да видя тази изложба и трети път, този път само заради една единствена картина, озаглавена „Гората е заключена“. Бих я нарекла „най-екологичното“ произведение, което съм виждала напоследък, ако по този начин не профанизирах тази отворена магичност, която излъчва „затворената“ гора с нейните ръждиви, като засъхнала кръв, бои.

Събота, 26 юни 2010

Съботата е ден за разходка.

Държавният театър в Залцбург също предлага разходка из града, но малко по-особена – „Разходка със Стефан Цвайг“. Своеобразната „театрална“ постановка с кулиси на живо из улиците на Залцбург се оказва незабравимо преживяване. На обиколка по „стъпките“ на Стефан Цвайг ни повежда „първата му жена“, Фридерике Цвайг, с която той живее тук от 1919 до 1934 г., когато е принуден да напусне Австрия заради все по-сгъстяващите се и предвещаващи унищожителна буря сенки на надигащия се нацизъм.

Още в началото на разходката се появява и „самият писател“, за да допълва казаното, както само той умее да разказва. „Сцената“, която сега ние като зрители преживяваме десетилетия по-късно на Резиденцплац, в самото сърце на стария град, където е горяла запалената от нацистите клада с книги, сред които и книгите на Стефан Цвайг, спира дъха ни. Или както е написал самият Стефан Цвайг: „Против волята си съм свидетел на най-ужасяващото поражение на разума и на най-дивия триумф на бруталността…“

Разходката със Стефан Цвайг започва от двора на Едмундсбург, където сега тук се намира центърът „Стефан Цвайг“ (оригиналната театрална идея е по инициатива и се осъществява със съдействието на центъра), и завършва високо горе на Капуцинерберг, където е била къщата на писателя, тя и досега стои, малък планински „замък“, отдавна вече собственост на други притежатели.

Когато накрая слизам обратно по стоте стъпала надолу към града, на изхода на Имбергщиге ме изпраща Христово разпятие, поставено в дървена рамка – оттук Стефан Цвайг се е изкачвал към своя залцбургски дом и оттук е минал, когато си е тръгнал от родината. В случая като че ли разпятието е пророческо – той си тръгва и само след няколко години, през 1942 г. в Бразилия, двамата заедно с втората си съпруга Лоте Алтман слагат край на живота си. Втората световна война вече е подпалила всички възможни убежища.

Винаги съм обичала да чета Стефан Цвайг, още от ученичка. Тук обаче го преоткривам/откривам наново – сега го препрочитам с други очи – самата аз вече преживяла какво ли не – едно друго, по-различно историческо рухване, рухването на комунизма, но и възраждането на идеята за обща, обединена Европа.

Неделя, 27 юни 2010

Неделята днес ми е ден на отпътуване от Залцбург.

Първо с влак от Залцбург до Виена, после със самолет от Виена до София. Градове и техните имена, подредени на картата на живота ми. Според геопоетиката, географията е метафора, метафора е и мястото, което човек си избира, за да се завърне.

В стихотворението си „Йона“ поетът Николай Кънчев казва: Няма град, където да отидеш.

Това той го пише, след като години наред – затворени, изолирани в утробата на „светлото бъдеще“ – с някаква утопична неистовост непрекъснато си повтаряхме като мантра прочутия стих на Константинос Кавафис – Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен… Наистина беше необяснимо това наше опиянение от поезията на Кавафис, колкото и великолепни да бяха преводите на Стефан Гечев.

И какво беше моето изумление, когато миналата година прочетох в един коментар за поезията на Кавафис, че „политиката на Кавафис е политика на разочарованието, но едновременно с това и опит за приспособяване…“

С една дума, за да продължа с езика на тълкувателите на Кавафис, поезията на Кавафис тогава всъщност ни е учила как да приемем заобикалящото ни и как да избегнем насилието на силния.

Винаги имаме нужда от нечии стихове, не само за из път.

Няма град, където да отидеш, повтарям си аз като мантра, докато стягам куфарите. Единственото сигурно е, че се връщам при стиховете на Николай.

Please follow and like us:

Category: Залцбург

Comments (2)

Trackback URL | Comments RSS Feed

  1. bulgaren каза:

    Благодарим ви!

    Очаквайте още много приказни истории, свързани с България и Австрия!

  2. Desislava каза:

    Била съм в Залцбург само за няколко часа, но много ми хареса. Там всяка уличка сякаш иска да ти разкаже някоя история…аз имах такова усещане. Кафенетата наистина са много хубави, но най-много ми хареса кафе „Томасели“, за което споменава и автора на статията. Поздравления, много хубаво е написано всичко:-)

Leave a Reply